Автор: Бистра Иванова, Фото: Личен архив
Как помагаме на едно дете да се чувства у дома си, когато домът му е бил в повече от една държава? За много български семейства в чужбина преместването носи нови възможности, но и трудни раздели с приятели, училище и позната среда. А близките в България често се питат как да запазят връзката си с децата, които растат далеч от тях.
Лаура Джош-Марков познава тези въпроси и като майка, и като училищен консултант. Родена в САЩ, тя живее в България от години и е отгледала дъщеря си между две култури. В книгата си The Connected Mobile Family: 55 Tools for Your Toolkit събира практически идеи за семействата, които се местят между държави. Разговаряме с нея за принадлежността, българския език, скръбта след преместване и начините родителите да останат близо до децата си.
На 29 септември от 19:00 ч. „Мулти култи колектив“ организира среща с Лаура Джош-Марков на Сцена „Централни хали“ (ниво -1). Под името „Свързани отвъд границите: Инструменти за семейства в движение“ авторката ще представи книгата си, ще говори за предизвикателствата пред семействата, които живеят между държави, и ще покани публиката да изпробва част от практическите ѝ инструменти. Събитието ще се проведе на български и английски език, а входът е свободен.
Лаура, здравейте, представете се на нашите читатели.
Лаура: Родена съм в Чикаго и имам италиански корени. За първи път се докоснах до България, когато в музикалното училище чух „Мистерията на българските гласове“. Десет години по-късно срещнах Косьо Марков от „Тангра“ в Париж и той ме убеди да се преместя в България — посткомунистическа страна, пълна с нови възможности! Всичко беше хаотично, но Косьо създаде радио „Тангра“ и студио Sound Reactor.
Преподавах френски език, музика и театър във Френското училище, Американския колеж и Англо-американското училище. Обичам да работя с хора и завърших магистратура по училищно консултиране, като се специализирах в подкрепата за нови ученици при адаптацията им към училищната общност. Водя и работилници за родители, в които споделям подходи за укрепване на връзките в семейството.
Наскоро издадох първата си книга – The Connected Mobile Family: 55 Tools for Your Toolkit. В нея събрах това, което съм споделяла с родители и семейства, живеещи между различни държави, през последните 20 г.
В книгата говорите за децата, които растат между различни държави и култури и невинаги могат лесно да отговорят на въпроса „Откъде си?“. Как родителите могат да им помогнат да изградят стабилна идентичност, без да ги принуждават да избират само една принадлежност?
Лаура: Краткият отговор на този въпрос е: „Аз съм дете на третата култура“. Децата в семейства, които се местят между държави, невинаги се припознават в страните, чиито паспорти имат родителите им, ако не са израснали там. Когато са се местили повече от два пъти през детството си, усещането им откъде са става все по-неясно. Едно дете може да се чувства свързано със страната, в която е живяло най-дълго или където има най-много близки хора.
С времето децата на третата култура често откриват общност сред други деца, които познават същия повтарящ се цикъл: пристигаш, свикваш, сбогуваш се и заминаваш завинаги. Те споделят сходни преживявания, усещане за загуба и понякога неизразена скръб.
Изследванията на Барбара Нъкълс показват, че усещането ни за идентичност се определя от семейството, културата и мястото, където живеем. Когато човек се мести през годините на израстването си – от раждането до 18-годишна възраст – семейството остава единствената постоянна част от това уравнение. Най-добрата подкрепа, която можем да дадем на тези деца, е да укрепваме семейната връзка с много приятно време, прекарано заедно.
Родителите могат да помогнат на децата да отговорят на въпроса „Кой съм аз?“, като разговарят с тях за преживяванията им в различните страни и култури, за многото срещи и сбогувания и за скръбта, която често остава скрита. Инструментите в книгата ми са създадени, за да укрепват семейството и да му помагат да осмисли този път. Така с времето всеки негов член може да намери свой собствен отговор на въпроса. Понякога дори родителите откриват нови отговори за себе си!
Много български семейства в чужбина се стремят децата им да запазят българския език и връзката си с България. Как това може да се случва естествено и с радост, а не като още едно задължение или повод за конфликт?
Лаура: Въпросът е как да събудим интерес у децата, без да ги притискаме и така да убием желанието им. Когато работя с родители, обръщам внимание на това как се изгражда чувството за принадлежност в семейството. Имат ли децата право на избор и възможност да проявяват самостоятелност? Забелязват ли се и ценят ли се силните им страни? Общуват ли всички с взаимно уважение? Насърчават ли се един друг?
Когато има такава основа, семейството започва да се чувства повече като екип. Разговорите за корените и идентичността придобиват по-дълбок смисъл. Обикновено така децата по-лесно разбират защо е важно да поддържат живи майчиния си език и връзката с културата на семейството.
Инструменти от книгата ми като „Семейна карта“, „Семейни срещи“, „Семейна вечер“, „Герб на семейството“ и „Семейна мисия“ укрепват връзките помежду ни. Те създават чувство за принадлежност и дават пространство на всеки да изрази мнението си.
Преместването в друга държава често се представя като вълнуващо приключение, но за децата то може да означава загуба на приятели, училище, дом и позната среда. Кои детски реакции показват, че зад поведението всъщност стоят скръб и усещане за загуба?
Лаура: Едно от най-трудните неща в живота между различни държави е раздялата с приятелите и с познатите места, които сте наричали свой дом, макар и временно. Реакциите на децата могат да бъдат много различни според това колко пъти са се местили, как са били подготвени за преместването и как семейството разговаря за чувствата, свързани с тази промяна. Възможни са тъга, депресия, гняв, затваряне в себе си, неуважително или бунтарско поведение, трудности в училище, нервни тикове, здравословни проблеми и други.
Малките деца реагират на загубата по съвсем различен начин от тези в предпубертетна възраст или от тийнейджърите, за които приятелствата са особено важни и които едновременно с това изграждат своята идентичност. Ако скръбта и загубата остават неосмислени с времето, те могат да допринесат за по-сериозни трудности в зряла възраст – във взаимоотношенията, в поемането на дългосрочни ангажименти, както и за психичното и физическото здраве.
Повечето международни училища имат консултанти, подготвени да подкрепят ученици и семейства, които често се местят. Те посрещат новодошлите, помагат им да се адаптират, а когато дойде време да си тръгнат – да се сбогуват. За съжаление, децата, които остават, също преживяват многократната загуба на приятели, но получават по-малко подкрепа, защото не са тези, които заминават.
Един от основните принципи в книгата е „свързване преди коригиране“ – connection before correction. Как изглежда той на практика, когато детето отказва да учи новия език, не иска да ходи на училище или обвинява родителите си за преместването?
Лаура: Представете си, че извадя настолна игра, сложа фигурката ви на полето „Старт“, раздам картите и започна да местя фигурката ви, без да ви обясня правилата. Доколко ще ви се иска да участвате? Когато децата биват местени по света, без да разбират какво се случва, могат да започнат да се чувстват като куфар, затворен и оставен в ъгъла.
Ако Макс не иска да отиде в ново училище, да учи нов език или да се запознава с нови хора, поведението му ни подсказва какво вярва за себе си и за хората около него. Вътрешният му глас може да казва: „Аз не съм важен. Никой не се интересува какво мисля. Чувствата ми нямат значение. Не съм достатъчно добър. Те не ме обичат. Защо изобщо да се опитвам?“.
Решението не е да го умоляваме, подкупваме или да влизаме в борба за надмощие. Отново се връщам към идеята семейството да действа като екип. Децата трябва да разбират „правилата на играта“, когато се местят: каква е целта, какво предстои и как можем да намираме радост заедно по пътя.
Инструментите, които споменах по-рано, помагат за сплотяването на семейството и дават на детето усещането, че то има значение. Родителите могат също да се замислят за своя стил на възпитание: ръководител, обслужващ персонал или консултант са? Консултантът умее да слуша, да признава чувствата на детето, да го насочва към решаване на проблемите и да приема грешките като възможност за учене.
Предлагате 55 практически инструмента за по-свързано семейство. Ако едно претоварено семейство трябва да започне само с три от тях, кои бихте препоръчали и защо?
Лаура: В книгата ми има различни групи инструменти: за родителството, за справянето с преходите и за грижата за себе си. Да избера само три е подвеждащ въпрос, защото всички са свързани!
Първо, родителите трябва да разбират собствения си стил на възпитание. Авторитетният стил – този на консултанта, когото споменах – води семейния екип чрез умения, които насърчават разговорите и чувството за принадлежност.
Трябва също да развиваме емоционалната интелигентност както у себе си, така и у децата си: да разбираме чувствата си, да знаем как да ги изразяваме и как да се справяме с тях. Това е особено важно при чувствата на загуба и скръб, които могат да се натрупват с времето.
Грижата за себе си е съществена за всеки възрастен, за да остане здрав и да намира смисъл в този път. Дали ще е спорт, медитация, водене на дневник, вечер само с партньора или ново лично начинание – просто го направете!
Самата вие сте американка, установила се в България, а дъщеря ви е израснала между американската и българската култура. Какво ви научи собственият ви семеен опит, което не бихте могли да разберете единствено от работата си като училищен консултант и терапевт?
Лаура: Най-важното, което трябва да осъзнаем, е, че няма идеални родители! Грешките са част и от нашия път като родители. Въпреки професионалните ми умения, отглеждането на дъщеря ни Никол ни даде много уроци. Тя беше много енергична, със силна воля и ученето в училище не беше нейната силна страна. Със съпруга ми Косьо неведнъж стигахме до сблъсъци като родители, преди да постигнем съгласие как да подходим. Трябваше да променим представата си за успех и да приемем уникалността и силните страни на Никол, независимо от оценките ѝ.
Когато навлезе в предпубертетната възраст, за нея стана трудно да учи в международно училище, докато живее в собствената си страна. Не се припознаваше нито сред чужденците като американка, нито сред местните като българка. Завърши прогимназия, но след много разговори избра да учи онлайн у дома през гимназиалните години. Тъй като решението беше нейно, ѝ позволихме и да допуска грешки, и да продължава напред въпреки тях, за да постига целите си.
Тя имаше изключителен спортен талант и намери своята среда в състезателен отбор към Националната спортна академия. Там утвърди българската част от идентичността си и придоби увереност да бъде себе си.
Тези години не бяха лесни и ни трябваше време, за да намерим равновесие. Но преминавайки през всичко това, изградихме по-силна връзка. Това не означава, че тя направи каквото искахме и по начина, по който си го представяхме. Означава, че ние се научихме да разбираме по-добре коя е тя и какво търси. Тя познава ценностите ни и ги уважава по свой начин. Връзката ни продължава да се развива и сега, когато вече е възрастна. За мен това е успехът.
*Материалът е създаден с финансовата подкрепа на Български фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора и не отразяват непременно тези на Българския фонд за жените, Европейския съюз или Европейската изпълнителна агенция за образование и култура. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕИАОК могат да бъдат държани отговорни за тях.
