Шумно ли е около теб? А в теб? Все повече се замислям колко шумно-грубо става ежедневието ни. Не само в буквалния смисъл на автомобили, викове, машини, но и в постоянния медиен шум – известия от социални мрежи, новини, онлайн хейтене, мрънкане в групи, рязко навлизане в личното пространство. Сякаш колкото по-интензивни стават тези намеси, толкова повече имаме нужда от красиви и смислени думи, които носят радост. От онези ваятели на словото, които успяват да внесат слънчев лъч дори само с подбора на думите си.
Днес те срещам с една такава дама, която с думите си успява да ни пренесе в далечна Япония и да ни докосне по вдъхновяващ и озаряващ начин. Юлияна Антонова-Мурата е космополит, писател, дипломат и човек с безкрайно интересна биография. Завършила немска филология и психология в Софийския университет, била е преподавател в Медицинския университет в София, дълги години е работила като дипломат във външно министерство, специализирала е в Индия и в Хърватия, но последните 20 години от живота си отдава на Япония. Именно на тази страна посвещава трилогията си с истории „Моши моши, Япония”, „Уки уки, Япония” и последната „Сан сан, Япония”, която излезе на пазара преди броени дни.
Тя се превърна в повод за днешния разговор, който обаче засегна и много други интересни теми – като възпитанието на децата в Япония, нравите и житейската философия на японците и мнението, което имат за нас – българите…
Виж още: Виктория Бешлийска говори за своята „Глина”, страстта към българския език и любовта към децата си
Юлияна, вече 20 години живеете и творите в Япония – как се завъртя житейският ви път, така че да стигнете там?
В първите дни и месеци събирах разпилените парченца нерадост от детските ми години, уви, с такава бяха белязани те. Но с учтивостта, любезността, чистото спонтанно предложено приятелство, местните хора в различни възрасти в красива Япония тушираха болката ми, загубата на близките хора. Започнаха дни, изпълнени с интересни уроци от ежедневието ми, чиито „учители” бяха скромни, непретенциозни японци – все деликатни хора. Като добавка и „в крачка” – чрез съпруга ми и неговото мило семейство и приятели, се научих да живея за деня, за мига. Исках да е изпълнен с радост, благословени срещи и нови приятелства. Един житейски път, по който се върви с увереността, че
най-важното в живота не е образованието, а онази откровеност и ненатрапчивост на хората, които не засягат достойнството на другия с непремерени действия и груби думи.
Какво ви привлече и задържа в тази страна?
В Япония имам три мандата като културно аташе, консул и пълномощен-министър – началото на кариерата ми е в началото на 90-те. Позицията ми, бракът с японец, а и моят открит характер, мисля, че са причините да имам привилегията и удоволствието да се срещам и опознавам местните хора, които ден след ден продължават да ме даряват с внимание. А любовта на съпруга ми и неговото семейство допълват радостта ми да живея в тази далечна източна страна.
Какво в нравите и обичаите на японците и до днес ви изненадва?
Изненадите са не само в древните традиции и обичаи, а и в желанието им да продължават да ги поддържат живи, да не се отказват от тях, красиво да ги имплементират в своя настоящ живот, без да отхвърлят съвременните предизвикателства на науката и прогреса.
Преодоляват ден след ден изненадите на природните бедствия – земетресения, цунами, свлачища, тайфуни, без за миг да помислят да се оттеглят в друга страна или на друг остров, за да потърсят повече безопасност. Нещо повече, имат нежни мелодии и песни, в които пеят за тях и не със страх или благоволение, а просто като съпътстващи живота.
Виж още: Журналистът Краси Генова за смисъла на живота и изкуството
А какво смятате, че ни е най-необходимо да заимстваме и научим от тях?
В последната си книга от трилогията за Япония, която излезе през септември 2021 г., разказвам кратки и истински истории. Докосващи са тези случки от моето ежедневие. В тях няма да намерите съвети. Разказите не са подвластни и на чувства – какво по-променливо от спонтанността на чувствата! Историите ми са огрени от светлината на онзи мек слънчев лъч „сан сан”, който топли сърцето и дава радост, търпение, лекота, независимо на кой от всичките 6852 малки и по-големи острова си в тази чудна страна, или се намираш на стотици мили далече. Той остава в сърцето.
Слънчевият лъч огрява Пътя ти, възнаграждава те за търпението ти и мъдростта с простичкото „Когато му дойде времето”. Защото
припряността ни, грубостта и омразата са родени в мигове на разочарование, заседнали са като отровно биле в сърцата в дни на самота и след време се пропуска в бързината да бъдат изчистени.
Японците, с примера си за внимание и възпитание, ни напомнят чрез взаимоотношенията си точно това.
Когато говорим за възпитание и внимание към децата или търсим литература по темата, неминуемо ще попаднем на Япония като добър пример. Може ли да ни разкажете повече за подхода и традициите в грижата за децата в Япония?
В първите две книга от трилогията, както и в настоящата, разказвам истории за възпитанието на японските деца. Например, в България често може да се чуе подхвърлена реплика: „Ааа, лисват му първите 7 години“. В Швейцария и в други европейски страни свързват важния етап от възпитанието с първите три години от живота.
В Япония обаче, разбрах, че възпитанието, което е на пиедестал, започва още… от плода в корема на майката – онези важни девет месеца. Неслучайно в Япония е рядкост да се види бременна жена из паркове и магазини. Голяма част от тях са вкъщи, на спокойствие. Бъдещата майка слуша заедно с бебето в корема любима музика, разказва му какво приготвя за вечеря, споделя ежедневието си. Онези, които работят, внимават денят им да не е изпълнен със стрес, за да е спокойно бебето.
Виж още: Емоционалната интелигентност се възпитава. Кога и как да започнем?
Кое беше важно за вас при отглеждането на сина ви?
Моят син се роди в България. По онова време като съпруга на японец и майка на „половин българче – половин японче” бях буквално обладана от желание да го науча не на езика, който говорехме вкъщи – английския, а на майчиния език! И сега, толкова години по-късно, моето момче говори и се изразява на перфектен и без акцент български, пише без грешки.
Разрешете ми да споделя една случка от живота му, която не съм коментирала с него, но ме впечатли. В една предколедна привечер заедно с колегите си от банката решават да си направят обща снимка за спомен. Попадна ми най-случайно и се загледах – светлооко момиче, очевидно англичанка, сложила пред гърдите си банкнота с английски паунд, монголката – монголски тугрик, висок младеж – американски долар, до него друг със сингапурски долар. Тоест всеки с банкнота от страната, от която е. Поглеждам най-вдясно. Синът ми – усмихнат, ведър млад човек… И пред гърдите си държи една двулевка! Толкова мило ми стана, че сам се е определил като българин. След време беше забравил ключа си и отидох да му го дам. На рецепцията две усмихнати японки. Питам за него с молба да му позвънят. Едната казва: „А, да, да, на 51-ия етаж! Българинът на 51-ия етаж“.
Новата ви книга „Сан сан, Япония”, както и предишните две, е пъзел от истории и случки на обикновени хора. Защо избрахте да покажете страната през тази перспектива?
Перспективата е моя, но тя е и Ваша и на всеки един мой сънародник – да загърбим отровните думи и действия, да не им даваме ход и място. Всички ние, и възрастните, и по-младите заедно се уморихме от тежестта на грозния език и изказ, от критикарство и омраза. Ход дадох на друго – онова, което носим от новородени в сърцата си – усмивката, радостта и обичта. Има ли ги – самотата и гневът бягат от тези хора. Обичам красотата във всичките ѝ нюанси. Защото тя е градивната. Тя, любовта, и вярата. Които са и предмет на моите наблюдения.
Последната част от книгата ви е посветена на успешните българи в Япония. Колко е трудно да успееш в тази страна и какво означава успехът за японците?
В последната глава на книгата разказвам 7-8 истории за българи в Япония, с които се гордея. И ако пиша четвърта книга за Япония (интересът към трилогията и в частност към последната ми книга, ще предопредели дали ще последва и друга с истински истории от тази страна), в едно съм сигурна – още и още искам да пиша за българи, които със своя талант, възпитание и успехи допринасят японците да имат прекрасно отношение към мен – чуждоземката, към България.
Те смятат, че ние сме един красив, умен, интелигентен народ. Уважават ни, ценят ни. За това отношение са допринесли и българите, за които разказвам.
Какво да очакват читателите от новата книга и от трилогията като цяло?
За читателите съм сигурна, че оня топъл слънчев лъч „сан сан” ще огрее и стопли сърцата им и ще запечата като с красивия, червен японски печат „ханко” всяко име поотделно и най-важното:
радост, нежност и любов.
Защото без любов живее ли се?
