Днес ще те срещнем с една много специална дама и майка, която не просто жадува за промяна в образованието, а я случва!
Анна-Мария Йоцова е основател на Монтесори училища „Откривател” и Монтесори Oбщност България, присъдинена AMI (Association Montessori Internationale). Самата тя се описва като човек, който вярва в силата на скрития потенциал във всяко дете да развие себе си в агент на промяната на обществото и света.
Появата на двамата ѝ сина преди 11 и 10 години провокира в нея много въпроси за смисъла на нещата, които правиш в живота си. В резултат изоставя своята добре развиваща се мениджърска кариера, и с много идеализъм започва да развива Монтесори детска къща. Детската къща пораства в училище, а Анна-Мария, навлизайки по-дълбоко в сферата на образованието, осъзнава колко огромна е нуждата от промяна. И така, заедно със съмишленици, решават да основават неправителствена организация-сдружение Монтесори Общност България в подкрепа на българските учители, детски градини и училища.
Заедно с Международната Асоциация Монтесори (AMI), която представлява сдружението, организират множество образователни събития, включително международен Монтесори конгрес, тук в България. Днес тяхната просветна работа продължава с международни обучения и подкрепа за общински детски градини и училища, които искат да въвеждат Монтесори принципите в помощ на оптималното развитие на всяко дете.
Какво обаче не знаем ние, родителите, за училищата Монтесори, с какво са по-различни и смислени за развитието на нашите деца и тяхното бъдеще, днес попитахме Анна-Мария. Тя не само ни отговори, но и на свой ред ни зададе няколко въпроса, над които си заслужава да помислим заедно като общество!
Виж още: Емоционалната интелигентност се възпитава. Кога и как да започнем?
Като голям почитател на метода Монтесори, се радвам, че имам възможност да поговоря с основателя на Монтесори общност България и Монтесори училища „Откривател”. Началото обаче едва ли е било лесно. Разкажете ни малко повече за него.
За подобно начало трябва солидна доза вяра, надежда и енергия. Колкото и наивна да изглеждаше идеята, получих подкрепата на хората около себе си. Мисля, че когато вярваш дълбоко в нещо и срещнеш правилните хора, можеш да отидеш навсякъде. Така започна това начинание – с много общи усилия.
Всяко нещо следва своя еволюционен път и имаше много трудни моменти от всякакъв характер – от ограничения на МОН през нелоялни служители до родители със свое разбиране за образование. Разбира се, една организация е като дете – учи се, развива се, греши, учи се от грешките си, продължава. Благодарна съм на всяко предизвикателство и на всяка грешка, тъй като всяко нещо ни помогна да израстваме и да се усъвършенстваме.
Напоследък сме изправени пред толкова много промени в живота си, като страх от пандемията, революцията на половете, културната и расова разделеност и войните по света, че трябва да сме креативни как да се ориентираме в този нов и объркващ свят. Кризите в обществото ни рефлектират отрицателно върху тревожността на децата, връзката с родителите, възможностите за подкрепа на учители. Бъдещето на работата, както я познаваме, се променя и всеки, който се занимава с образование, трябва да реагира на разнообразието със знания и доброта.
Как бихте описала метода Монтесори на родители, които тепърва чуват за него и може би са леко скептични в ползите му?
Монтесори е педагогика, която стъпва върху универсалните етапи на личността да се развива оптимално, взимайки предвид специфичните физически, психологични и социални нужди. На развитието се гледа като на цялостен процес, в който детето, в интеракция с подходяща развитийна среда, има свобода да развива пласт след пласт своята независимост – функционална, ментална, морална, социална, икономическа, духовна, интелектуална. Така детето има свободата да стане себе си и да се изгради в пълноценен гражданин на света, който има съзнание за своята роля и отговорност, умения да сътрудничи и кооперира, да мисли критично и решава проблеми, адаптивност да се справя в непредвидени ситуации, съпричастност към другите и морално равновесие. Последното не е маловажно, защото каквото и творение да изобрети човекът е необходим морал как да го ползва за създаване на добро, не за разрушение.
Ако се замислите, ще осъзнаете, че това да имаш високи оценки, да завършиш определена гимназия или магистратура не те прави успешен в живота или в кариерата. В днешно време знаем какви са уменията, необходими в модерния свят, но училището продължава да учи децата да мислят ограничено. Монтесори образованието не се ограничава до предаване на знания, защото вярва, че различните аспекти на личността имат значение за проявлението на цялостната личност.
Д-р Монтесори нарича това образование психолого-педагогика, в която разбирането на концепции се дава спрямо етапа и нуждите от развитие. Тя е имала изключителни умения да наблюдава с поглед на учен и да дефинира за всички нас насоки в подкрепа на пълноценното развитие на личността. Невропсихологията доказва наблюдаваните от нея феномени за:
1. Учене през повече сетива, което позволява развитие на основата за абстрактно мислене;
2. Невропластиката, която ни дава информацията, че гените не са от толкова голямо значение, колкото средата и че децата учат и се развивайки чрез собствената си активност в средата, а не от инструкциите на учителя;
3. Необходимостта от полагане на максимални усилия, за да се случи развитието на компетенция или умение;
4. Регресирането на социалния мозък на хората, защото няма достатъчно последователност (децата преди са отглеждани в големи групи, сега са изолирани);
5. Необходимостта от активна ежедневна връзка с природата за стимулиране на сетивата и постигане на духовен баланс;
6. Работата на ръцете за развитието на мозъка, включително ръкописа и ръкоделието, за менталните функции, и т.н.
Виж още: Монтесори и за моето дете, моля!
С какво се различава една Монтесори детска градина от тези, които всички познаваме?
Основна разлика е така наречената подготвена среда, която е организирана по начин да насърчава независимостта на всяко дете. Тук всяко нещо е външен мотив за детето да действа. Децата са във вертикални групи от 3 до 6 години. Ролята на учителя е да свърже детето със средата, да наблюдава как може да подкрепи всяко дете в неговото развитие и има ли пречки за неговата активност, които трябва да се премахнат. Учителят работи индивидуално с всяко дете, воден от това къде е детето в момента, така че ученето е много индивидуализирано.
Децата се насърчават да се грижат за себе си, за другите и за средата чрез специални ролеви уроци по етикет. Има време за игри заедно и за активна връзка с природата, като външната среда е не по-малко важна от тази вътре в класната стая. Децата се подкрепят да упражняват избор с какво ще работят, като всяко нещо в средата има образователна цел и подпомага тяхното себеизграждане. Ангажираността, вниманието и концентрацията на детето се уважават и пазят, така че то да има пространство за работа, водено от вътрешния си водач. Насърчава се развитието на активна дисциплина, тоест детето да контролира тялото си, а не контролът да е външен с награди или наказания.
Как подхождат Монтесори преподавателите към адаптацията на децата в детската градина, защото това е може би най-стресиращият период за тях, а и за родителите?
Всяка детска градина има различна организация спрямо своята практика за подкрепа на децата в процеса на адаптация. Така че не мога да говоря за Монтесори начин, защото има различни добри подходи. В „Откривател” се стараем да подготвим родителите за този процес, защото емоцията на родителите се пренася върху детето. Ние осъзнаваме колко важен е този етап за всяко дете – това е нова непозната среда с непознати деца и възрастни.
Със знанието за манифестацията на човешките тенденции в етапа на ранното детство, които ние хората използваме за адаптация – да се ориентира, да подрежда, да проучва, да общува, даваме на детето необходимата подкрепа да изгради доверие в пространството и общността. Възможно е родителят в началото да бъде за известно време в средата, за да дава усещане за сигурност на детето, но това е много индивидуално.
Виж още: Как Монтесори влезе в дома ми
Какво представлява учебният процес при децата в училищна възраст? Какви са приликите и разликите с програмата на МОН?
Началната училищна възраст е времето, в което детето е като плодородно поле и всички семенца на културата (знанието) трябва да бъдат посети, казва д-р Монтесори. Това е времето детето да изгради разбирането си как работи обществото и вселената. Д-р Монтесори предлага за тази възраст Космополитно образование, което дава визия за ролята на всяко нещо в живата и неживата природа и неговата функция в цялото. Детето развива уменията си да разсъждава и абстрахира. Социалната група от връстници има все по-голямо значение и заедно децата могат да постигнат неща отвъд възможностите си, работейки по времева линия, стих, организирайки посещение на музей или решавайки математическа задача.
Ролята на учителя е на просветен генералист и всяка област на знанието се представя от голямата картина към детайла, така че децата да направят връзките. Учениците имат свободата да се движат, да избират, да комуникират, да се упражняват. Всяка свобода е свързана с конкретна отговорност.
Усвояването на знания по стандарта на МОН за всеки клас е насока за минимума, но ако детето има интерес, например, към деление в първи клас, то може да използва материал, който е конкретизирана абстракция, който да му помогне да изгради своето разбиране. Ученето е индивидуализирано и макар уроците да са в малки групи от по 5-6 деца, учителят наблюдава и подкрепя индивидуалното развитие на детето спрямо него самото. Приликите с програмата на МОН са образователните стандарти и необходимите компетенции, разликите – подходът, общността, взаимодействието, работата в екип, интер-дисциплинарното учене (много модерна дума напоследък), свободата с отговорност, материалите в подкрепа на разбирането.
Във възрастта след 11-12 години (5 клас) се вземат предвид отново психологическите, социални и физически нужди на личността за оптимално развитие, заедно с развитийната задача да подготвим младите хора да станат възрастни. Образователната среда дава опит в елементите на социалния живот, които, естествено, се предлагат от живота заедно в общността, управлението на бюджет, взимане на общи решения, свобода и отговорност не само за себе си, но и за общността. Основните посоки, в които се материализира програмата на МОН, са в три направления:
* самоизразяване с инструментите на езика, изкуството и музиката, за да се подкрепи личностното развитие;
* развитие на характера – морално образование, математическо мислене и език;
* знанията за живите и неживите организми, история на цивилизациите и на човечеството.
По ваши наблюдения къде МОН се нуждае да направи спешни промени и кои са най-наболелите проблеми?
Наблюдавам сериозен парадокс – искаме промяна в обществото, а образованието е ограничено до трансфер на съдържание. Не искаме корупция, но няма морално образование. Не искаме децата да са пред екраните, но създаваме условия те да нямат друг вариант да учат. Не искаме болно население и убити на пътя деца на тротинетка, но няма вело алеи децата да ходят с колело на училище. Искаме защита на правата на детето, но то е само абстракция – всички станахме свидетели на приема в детските градини и хиляди други знаци, че детето е „забравеният гражданин”.
Мисля, че сега, повече от всякога, е необходимо да мислим как да подкрепим децата да се развиват в достойни личности, които един ден ще направят социална промяна.
Как ще помогнем на малките деца да развият мисленето си, ако ни виждат постоянно на устройствата си? Как ще помогнем на децата да са независими, ако някой им слугува и не се овластят да действат за себе си и другите? Как ще помогнем на децата да развият своя вътрешен морален код, ако приоритетите са само оценки и матури?
Как ще очакваме учениците да развият критично мислене, ако искаме да наизустят учебника? Как ще помогнем на юношите да намерят смисъла в живота си и смелостта да мечтаят да променят света, ако образованието им е ограничено до това „да се справя на теста”? Как ще помогнем на младите хора да развият адаптивност в този променящ се и несигурен за бъдещето свят, ако героите на времето не олицетворяват, а противоречат на универсалните ценности?
Може да звучи старомодно, но докато излизаме от глобална пандемия, която доведе до продължителна изолация, близост до физическо заболяване и смърт, икономически стресови фактори, сътресения в семейната динамика и ограничения върху нормалните социални взаимодействия, ние се събуждаме за нов свят, който остави своя отпечатък върху всеки аспект на обществото, особено за най-младите и най-уязвимите. Всички сме изправени пред несигурност и трябва да повишим съзнанието си, да преразгледаме начина си на мислене и да помогнем на другите да повярват в себе си и да вървят напред.
Смелата ми мечта е като общество, заедно с МОН, да преосмислим образованието, да дефинираме обща визия за качествата, които искаме да видим в гражданина на България след 10 и 20 години, и да структурираме цялостния образователен подход как да подпомогнем това да се случи. Има достатъчно научни изследвания как човешките същества учат оптимално и как образованието може да е подготовка за живота. Половинчати мерки и проекти с национални творчески и спортни активности или залитане в крайности със STEAM не са необходими – те правят пътя още по-криволичещ и необозрим.
За жалост, все още има много населени места в България, където няма детски градини и училища, в които да се преподава по метода. Какво обаче можете да кажете на родителите, които живеят в тях и искат да осигурят на децата си досег с него?
Независимо къде живее семейството и каква детска градина или училище посещава, децата трябва да се поставят в житейски ежедневни ситуации да упражняват волята си, да работят, да се грижат за себе си и да допринасят за семейството. С израстването си всяко дете трябва да поеме отговорност за част от домашните задължения. Тази независимост, тази отговорност има образователна функция да възпита характера на човека.
В малките населени места юношите могат да бъдат ангажирани да подпомагат работата в стопанствата. Мисля, че трябва да спрем да възпитаваме децата в стил „Учи, за да не работиш”, а да им изградим светоусещането, че всяка работа е ценна и благородна, ако вложиш най-доброто от себе си.
Според мен по-пагубното за образованието в малките градчета и села е, че има все повече населени места без училище. Не трябва да забравяме, като общество, ролята на училището като средище на общността, на културата, на духа на хората. Затваряйки училищата в малките населени места, обричаме общностите там. Хората в България живеят на предела на силите си за задоволяване на своите физически нужди, а махането на училищата им отнема и възможността за удовлетворяване на духовните нужди. В този контекст е важно да възпитаме у децата здравословно отношение към парите, като средство за социални трансакции – нека не ги превръщаме в цел.
Виж още: Детето пред екрана – решение или проблем?
Последните две години изправиха образованието пред много сериозни проблеми, без значение от метода на преподаване. Как вашата общност подходи към малки и големи, за да съхраните усещането им за нормалност в тези толкова безумни времена на изолация и дистанционно обучение?
Питам се пандемията научи ли ни на нещо? Според мен в началото, въпреки неимоверната криза на усещането за сигурност, за общност, за близост и стабилност, имаше сякаш знаци, че човечността израства и показваме повече съпричастност, че сме се поучили като вид от грешките със замърсяването и унищожаването на нашия общ дом – Земята. Това бе много краткотраен ефект в България, който бе последван от още по-голяма вълна на език на омразата и тотално размиване на идеи като достойнство, ангажираност, лоялност, работна етика.
Ефектът като ниво на тревожност и травма у децата е още по-сериозен и тепърва специалистите ще го измерват. Но това не е скрит ефект, той може да бъде наблюдаван. Много е тъжно. Ние като училище и Монтесори общност се постарахме, спрямо своите възможности, да помогнем на всяко дете, на учителите и родителите. Пренесохме обученията в електронна среда. Направихме платформа с Монтесори видео-уроци и упражнения в помощ на родителите.
Мисля, че всички научихме много за себе си и своята чувствителност, за другите, за нуждата да развиваме уменията си за адаптивност, да приемаме другите и да сме съпричастни.
Всички ние като хора се нуждаем от време, за да се адаптираме към промяната. Важното е да опитаме саморефлексия, за да разберем каква е връзката ни с промяната, задавайки си въпроси като:
Как да реагирам, когато се случи нещо неочаквано?
Как да реагирам, когато нещо, което съм очаквал, не се е случило?
Как да реагирам при внезапна промяна в графика?
Как да реагирам, когато трябва да общувам (и да работя) с човек, когото никога преди не съм срещал?
Какви чувства изпитвам? – тези чувства са сигнали, които позволяват на ума ни да разбере как се чувстваме за тези промени.
Нашата човешка тенденция е да реагираме пресилено, когато промяната се случи неочаквано, но трябва да практикуваме приятелско отношение към промяната/грешките/провалите. Опитвам да науча себе си да ги виждам като възможности, защото, когато се чувстваме добре за промените, които изпитваме в мисленето си, и видим как заслужаваме същото, което другите търсят от нас, ние ще увеличим ползите във всичките си взаимоотношения. Не е лесно – изисква много работа, тъй като е трудно да разпознаем, че имаме мисли и вярвания, които не са подходящи, но може да се направи. Практика, практика, практика!
Как изглежда общността днес? Какво постигнахте в България за годините, в които работите за интегриране на метода в образователната ни система?
По-силна и осъзната е Монтесори общността днес. Броят на подготвените учители расте с пъти. Все повече участници от България има в международни обучения. Класните стаи в общинските детски градини и училища в национален мащаб растат. Колегите от цялата страна са подпомогнати с програма за качество, която позволява вътрешен мониторинг на постигнатото от усилията, менторски програми за учителите в детските градини и училищата, както и платформа за споделяне на добри практики и материали. Сред колегите се усеща атмосфера на сътрудничество и взаимопомощ.
Надявам се, че след като ограниченията за дистанция паднаха ще могат да се възобновят наблюденията в класните стаи и учителската практика. Винаги може да се желае повече, разбира се, особено като наблюдаваме мълниеносното развитие на броя Монтесори детски градини и училища в Германия, Франция, Италия, Испания, Румъния. Норвегия в началото на тази година прие Монтесори за национална образователна програма. Навсякъде по света се случват добри неща за подобряване на образованието на децата, защото, за разлика от развитието на обществото и технологиите, то е останало много назад еволюционно и не отговаря на днешната реалност.
Основната връзка в живота на детето с учители, семейство и връстници са градивните елементи, които ще позволят на детето да развие силно чувство за собствена стойност и да се интегрира напълно в социално сплотена общност. Необходимо е да обучим възрастните как да реагират в това време, за да могат децата да се адаптират, без да се отказват от богатите възможности, с които са родени.
Смелата мечта е един ден децата, излизащи от Монтесори класна стая, да са повече от тези, завършващи конвенционалното образование. Вярвам, че това ще ни помогне да живеем в по-мирно и хармонично общество. Всеки от нас има силни страни, предизвикателства и различен начин на учене на нещата, но също така сме сходни в много отношения. Обществото ни трябва да се обедини и този обединител може да бъде каузата на децата.
А какво ви предстои?
Най-важната част от работата с децата сега е да върнем радостта и любовта в класните стаи след това време на учене в изолация. Предстоят възможности за консолидиране на Монтесори общността в България, за обучение на повече учители, още повече деца в общинските детски градини да се възползват от принципите на Монтесори педагогиката. Наблюдавам, че все повече деца показват изключително различни стилове на обработка на информация или действия в социални ситуации. Независимо дали детето проявява поведение, обусловено от генетични или ситуационни фактори,
нашият мандат като възпитатели винаги е един и същ: да оценяваме всяко дете като уникален индивид, да виждаме ясно кое е това дете и да се фокусираме безмилостно върху неговите силни страни.
