Ето, че Денят с главно Д за всички влюбени отново дойде! (както и този за всички любители на виното, да не забравяме!). Макар че целият февруари отдавна минава под знака на любовта, именно 14-и си остава заветната дата, в която романтиката в живота ни се очаква да достигне своята кулминация.
Но на нас, честно казано, отдавна ни е омръзнало от очаквания, някои традиции също ни идват в повече. Затова и решихме този месец да дадем наш прочит на темата за любовта, с материали, които да покажат различните ѝ лица. Радваме се, че идеята ни явно ви допадна, защото получихме положителни отзиви и няколко много силни текста от вас по темата! Един от тях ни се стори перфектният материал, с който да отбележим днешния ден, затова го публикуваме с удоволствие.
Авторката ни помоли за анонимност, тъй като споделя наистина лични неща за своята връзка и ние напълно уважаваме това ѝ решение. Както и смелостта да ги заяви пред самата себе си. В следващите редове те очаква храна за размисъл за партньорските отношения и очакванията, които обществото, а и ние самите често имаме към тях.
Виж още: 10 мита за щастливите връзки
„Не знам при вас как е, но аз хич не си падам някой да ми казва как ТРЯБВА да бъдат някои неща. Трябва да се разбирате със съпруга ти, трябва той да идва да пазарува с теб, трябва и той да чисти вкъщи, трябва да се разведете. Единственото, което трябва да правя, е да се вслушвам в себе си. Но ето точно това не ми се отдава напоследък…
Със съпруга ми сме женени от три години и имаме едно дете заедно. Наскоро се нанесохме в нов дом и на хартия всичко трябва да е идеално. Ето го отново любимото ми „трябва”. Нещата не са винаги само черни, или само бели. Има една цяла гама от нюанси, през които минават всички взаимоотношения, а в моята глава от месеци цветовете са размазани и трудни за дефиниране.
Нямам конкретна причина, която да ме кара да се замислям за развод. Но при всяка нова караница, мислите ми отиват неволно в тази посока. Започвам да се питам дали съм взела правилното решение да бъда с този човек, дали искам детето ми да расте с този пример за взаимоотношения, дали не трябва да бъда смела и да се откъсна сега, докато все още имам време за ново начало. Тези мисли ме изяждат отвътре, защото обществото ни налага да вярваме в „завинаги щастливи заедно”, а това не е реалистична представа за брака. Дори се убеждавам, че турболенциите са желателно свидетелство за силно бушуващи чувства у двамата партньори, което винаги е за предпочитане пред едно напълно спокойно море.
Как знаем, че един брак си заслужава борбата?
Не ви ли се е искало да имате кристално кълбо, само колкото да надникнете в бъдещето за секунда и да разберете дали все още сте с партньора си, или не? На мен постоянно ми се иска да намеря кратък път към формулата за щастието, но май не става така в реалността.
Никой не те подготвя за това, че битовизмите изяждат романтиката. Преди да се ожените, си повтаряте как това няма да ви се случи на вас, защото вие се обичате по-силно от други двойки, но ето, че идва денят, в който се карате, защото някой отново не е изнесъл боклука. Мога да изредя цял списък с неща, които ме вбесяват в съпруга ми, и съм сигурна, че неговият списък не е по-кратък. Защо тогава си го причиняваме? От страх, да не останем сами? От финансова невъзможност, защото изплащаме заедно кредит?
Или все пак е от любов, защото тя не е красива като по филмите, а истинска, ранима, пълна с недостатъци, но все така голяма и значима?
Бракът изисква много работа и от двете страни. Но често, след като цял ден си работил, гледал дете и въртял домакинство, последното нещо, което ти се прави, е отново да работиш, било то и над взаимоотношения. Изморен си да положиш усилия, изморен си и да се караш отново. Може би това, през което минавам в момента, не е толкова изключително, но хората не обичат да говорят публично за проблемите си. Вместо това предпочитат да качат в социалните мрежи снимка от щастлив момент, не толкова, за да се изтъкнат пред другите, а за да имат нещичко, в което да се вкопчат и да си повтарят, че все пак си заслужава.
Виж още: 12 начина да се сближим с партньора
Езикът на другия
Друг голям проблем, който не се тематизира, е разминаването в езиците на любовта. Това, че аз виждам нещата по определен начин и имам конкретни нужди, не означава автоматично, че моят партньор е свикнал да вижда нещата по същия начин. Всъщност често е точно обратното. Когато се сърдим на партньора си, ние го правим от позицията на човек, който разсъждава много индивидуално над нещата. Това мислене е в резултат на семейна среда, възпитание, ценности и всичко друго, което сме срещнали по пътя си досега. Повече от разбираемо е тогава, че нашите партньори няма как да бъдат същите като нас.
Въпреки това, в момент на търкания, логичното ни мислене е замъглено от емоции и става някак невъзможно да влезеш в кожата на другия и да го разбереш. Ще ви дам един много простичък пример – сутрин, мъжът ми оправя само неговата част от леглото. Това мен ме изкарва от всякакво равновесие, започвам да тълкувам, че не му пука за мен, защото мисли само за своята половина, а не иска да се погрижи и за моята. Той обаче е много доволен от себе си и живее със съзнанието, че ми е помогнал, спестявайки ми тази задача.
Затова напоследък започнах да се вглеждам в себе си и в моето поведение. Търся причината да се дразня на конкретни неща повече, отколкото е необходимо. Опитвам се по-често да вербализирам нуждите си, без да чакам партньорът ми да ми чете мислите. Разнищвам ситуации в главата си, опитвам се да си обясня защо и как се е стигнало до тях. Според мен, това е първата крачка към един по-добър и осъзнат семеен живот.
Аз търся откритата комуникация. Той всячески я избягва.
Научен е, че за някои неща не се говори, а е по-добре бурята първо да отмине. Аз съм абсолютната противоположност – искам да говоря за нещата веднага, за да ги оправя максимално бързо. Въпреки това се опитвам да му покажа, че ако всеки един от нас е готов да направи крачка към другия, не превъзмогвайки своите собствени убеждения, а надграждайки ги, то тогава имаме шанс да намерим общ език.
Много е лесно да обвиняваме другия за нашата реакция в даден момент. Но е хубаво и да се замислим защо конкретно поведение отключва в нас тези негативни емоции. По същия начин е желателно да разберем кои наши действия провокират човека срещу нас, събуждайки някоя стара неотработена травма. Това не означава, разбира се, да ходим на пръсти и никога да не казваме какво мислим. По-скоро значи да търсим онзи общ език, който ни позволява да се изразяваме без да нараняваме партньора си.
Наскоро осъзнах, че всичко е и до лична нагласа. Вместо да си повтарям колко малко общи неща ни свързват, започнах да оценявам тези общи интереси, които имаме.
Вместо да фиксирам мислите си върху едната лоша случка през деня, предпочитам да си запиша някъде всичките хубави неща, които са ни се случили. Колко важност ще отдадем на негативния глас в главата си е изцяло в наш контрол и коренно би променило атмосферата у дома.
Затова, в месеца на любовта, си подарете не комерсиални предмети без душа, а подарък с перспектива – говорете, изслушвайте се, бъдете искрени със себе си и с другия. Не спирайте да търсите отговори и винаги се вслушвайте във вътрешния си глас!”
______________________
* Очакваме с нетърпение и твоята история! Ще се радвамe заедно да я разкажем и да вдъхнем надежда на всички мамми, че не са сами с чувствата и мислите си. Пиши ни на mammi.info@gmail.com!
