Защо отказвам да се срамувам от моите 99 килограма

Винаги сме искали Mammi.bg да e преди всичко общност, съкровено място за всички жени, преминали през най-голямата житейска трансформация, след която започват да наричат себе си с рицарското звание МАЙКИ. Животът след появата на детето вече не е същият, ние вече не сме същите и имаме нужда от подкрепа по новия път, по който всички вървим. Защото заедно е по-хубаво, по-смислено, по-леко.

Затова днес даваме старт на една поредица*, в която, надяваме се, все повече мамми ще се включат. Защото тя е от тях и за тях. В нея те очакват личните истории на мамми, които всеки ден се изправят пред нови предизвикателства и навигират своите емоции при срещата с тях. Понякога със сълзи, друг път с много чувство за хумор, но винаги с подкрепата на хората около тях. Защото само ако сме заедно, ако си подадем ръка, можем да генерираме истинска, смислена промяна в света, в който живеем. А той се нуждае от нея, ние се нуждаем от нея, децата ни се нуждаят от нея!

Казваме „Добре дошла” в нашия сакрален женски кръг на Ели Цонова – майка, съпруга, фотограф, писател, преподавател, любител на животните. Мога да дам още много други определения за нея и всички те ще са важни и ценни, но на Ели скоро ѝ се налага да се сблъска с няколко далеч не толкова приятни, които засягат теглото ѝ. Ето как реагира тя на тях и какво има да каже на всички с мнение по въпроса за женските килограми:

„Пиша този текст с много смесени чувства. Последната година беше голямо изпитание по редица причини – пандемията промени мисленето ми за много неща, загубих баща си, родих дъщеря си и прибрах вкъщи още две кучета. 

Сега, по-малко от месец преди да се върна на работа, след една година в отпуск по майчинство, съм обладана от чувство за вина и страхове как ще се справям с грижата за дете вкъщи и едновременно ще работя. Не знам при вас как е, но откакто станах майка, всичко останало някак загуби значението, което е имало преди. Не говоря за това, че детето е всичко, но определено помага в подредбата на приоритетите. 

И сякаш всичко това не ми стигаше, ами ми се наложи да се сблъскам и с така модерния бодишейминг. На български бих обяснила значението на тази чуждица така: „да говориш зад гърба на някого, колко е дебел“. Когато научих, че тялото ми е тема на разговор между жени – да, жени!, първата ми реакция беше да се разстроя. Само аз си знам през какво минах физически, износвайки бебе за девет месеца и кърмейки го още дванадесет.

Точно когато бях готова да се впусна в самосъжаление, натиснах аварийната спирачка – „Чакай малко! Та аз родих преди една година?!”. След това тъгата бързо премина в гняв.

Гневна съм, че вместо да се подкрепяме като майки, ние допълнително си създаваме трудности.

Съзнанието ми не може да рационализира как друга майка ще коментира теглото на жена, без да я познава, без да предполага как протича животът ѝ, без да ѝ влиза в положението дори за секунда. 

Да, напълняла съм. Кантарът показва точно 99 килограма и не ме е срам да го кажа. Срам ме е, че изобщо се стига до такава тема на разговор. Тези 99 килограма са това, което хората виждат. Това, което не виждат е, че се боря с инсулинова резистентност, стрес, недоспиване и безброй задачи, всеки ден от 6 до 20 часа сама гледам детето си. Не ми липсва движение, защото освен дъщеря, смело крачеща като тиранозавър, имам и три кучета. Не ми липсва и разнообразие в храната. Липсва ми единствено толерантност спрямо това да си извън нормата.

Това ми напомня за онзи епизод на „Сексът и градът”, в който един значително пухкав господин изръмжа на Миранда да си премести дебелия задник и тя му отвърна „Моят задник е дебел, защото родих. А ти тризнаци ли си родил?”. Е, моят задник винаги е бил голям. Дори в най-спортните си дни, винаги съм била едно дупе назад. Определено има какво да се желае откъм тонус, но не съм усетила правилния момент да започна да тренирам с желание. Тук някой веднага ще скочи и ще каже, че всичко е въпрос на желание и това са оправдания. Но за мен няма нищо по-лошо от това да спортувам без да изпитвам удоволствие от спорта. Когато го правиш, защото трябва, а не защото искаш, бързо се превръща в наказание.

Харесвам пропорциите си. Не харесвам комплексите. Обществото ни до голяма степен ни подтиква към това да се сравняваме с невъзможни „идеали”, а това неминуемо води до чувство за малоценност. През последните години медиите започнаха да поставят на пиедестал и така наречените плюс сайз модели (модели, извън рамката 90-60-90). Не одобрявам и двете крайности. Именно, защото са крайности. Когато Vogue сложи на корицата си майка, току що е приспала бебето си след поредния дълъг ден на жонглиране с работа, дете и задачи от битово естество, тогава ще кажа, че промяната е дошла. 

Килограмите – били те много или малко, не са свързани само с количеството и качеството на храната, която приемаме. В повечето случаи има съвсем други причини, някои явни, някои не толкова като стрес, недоспиване, хормони или болест. Прекалено рядко обаче се говори за тях, а зложелателите свеждат всичко до мързел, тъпчене или пък гладуване. Затова следващия път, когато избързате да категоризирате някого като дебел, слаб или дори грозен, замислете се как бихте се почувствали вие на неговото място.

И вместо да вредите, помислете с какво да помогнете. Защото много често дори една мила дума или един малък жест са достатъчни, за да накарат една майка да се почувства малко по-добре.

* Очакваме с нетърпение и твоята история! Ще се радвамe заедно да я разкажем и да вдъхнем надежда на всички мамми, че не са сами с чувствата и мислите си. Пиши ни на mammi.info@gmail.com!