Статията е написана от прекрасната Деница Фишър, с която от години развиваме темата за позитивното родителство, поставянето на граници и възпитанието на малките деца. Можете да разгледате и нейния сайт Мили Думи, където тя споделя своите съвети и житейски опит.
Искам да кажа нещо още в началото. Вярвам, че няма лоши деца. Има деца, които се затрудняват в някои ситуации и още се учат. И в цялата статия, когато използвам „удря“, имам предвид всички форми на физическа агресия: хапене, бутане, скубене, ритане, щипане, хвърляне на предмети по някого. Процесът отвътре е един и същ, само изразът навън е малко различен.
Когато синът ми започна да удря на около 2г, най-често се засилваше да удря мен. После се случвало да удари и друго дете. И в тези моменти в мен се надигаше цяла буря: притеснение (ох, защо пак удря?!), яд (как смее!) и едно…разочарование в себе си. Защото аз съм учила позитивно възпитание, знам какво трябва да се прави, а ето – карам се или съм груба…реагирам по начин, който никак не ми харесва.
Какво ми помогна? Най-много от всичко ми помогна да видя разликата, когато положа усилията и имам капацитета да реагирам добре. Видях с очите си колко различно продължава всичко след това – детето се успокоява по-бързо вместо да ескалираме ситуацията, след малко и аз и той се чувстваме по-добре и целият ни ден след това протича като цяло по-леко, с по-малко други бурни емоции и драми. И това ме убеди, че всяко усилие да контролирам себе и своята собствена реакция си заслужава.
А това наистина не е лесно. Удрянето задейства и нашата собствена стресова реакция – ако като деца сме били “шамаросвани” или пък сме били удряни от други деца, старите преживявания се събуждат в сегашния ни момент с детето и задействат силен импулс.
Защо малките деца удрят
Детето иска нещо, ние обясняваме как „не може“ и – бум. Или сестричето се приближава и детето го блъска. Става някакво малко несъгласие на площадката (често напълно без думи) и някой е бутнат, оскубан, ударен. В повечето такива ситуации детето, което посяга, изпитва фрустрация и безсилие. Нещо не става както то иска, милото се опитва колкото може, пак не се получава и идва една голяма вълна на емоции. А капацитетът на малкото дете да се справи с такава вълна е още много ограничен. Емоцията прелива над това, което то може да удържи в тялото си, и в този момент емоцията поема контрол и управлява детето.
Малкият мозък все още няма спирачки. Трезвомислието „Чакай, идва ми да ударя този човек, но той се грижи за мен и аз много го обичам, затова ще се спра“ тепърва се изгражда. Частта от мозъка, която отговаря за контрола над импулсите, до около четвъртата година е още съвсем незряла.
Канадският изследовател Ричард Трамблей проследява деца от бебешка възраст нататък и открива, че най-много удряне има между втория и четвъртия рожден ден, след което започва да намалява. Между братя и сестри е още по-често. Повечето деца удрят, хапят или бутат в някакъв момент между първата и четвъртата си година, а между пет и седем повечето вече са се научили да изразяват гнева си по друг начин. При емоционално силно чувствителните деца това често отнема около две години повече, защото те преживяват всичко по-дълбоко.
Така че ако детето ви е в тази възраст (2-4г) и удря често, споделям го за успокоение: това е нормално и няма от какво да се срамувате.
Понякога зад удрянето няма гняв. Детето експериментира, или мисли, че е игра – моята майка се смееше, когато внукът ѝ я удряше, а смехът лесно убеждава детето, че това е игра. Може да е и от радост: тати се прибира и детето е в такава еуфория, че пляс-пляс го шляпка по лицето. А дете на 14–15 месеца още не знае какво точно правят ръцете му и си мисли, че гали.
Какво влошава нещата
В момента, в който детето удря, в нас веднага се събужда желанието „сега ще го спра, ще го науча и край, повече няма да се случва“. И от това желание идват реакции, които по-скоро ескалират ситуацията.
Първото е, че добавяме още трудни емоции. Детето вече е в бурята. Ако можеше да мисли спокойно, вероятно щеше да опита нещо друго. А ние викаме, заплашваме, засрамваме, или просто сме бесни и то го вижда в очите ни. Тонът тежи повече от думите. „Хей, не се удря“ може да бъде казано спокойно, а може да прозвучи като „Ама какво ти става? Колко пъти ти казах? Като се прибере баща ти, ще види!“. Писала съм повече за това в какво се случва, когато крещим на децата.
Второто е наказанието. Плясване по ръката „да види как боли“, отнемане на играчката, изпращане само в стаята, студенина след ситуацията. Всичко това добавя още безсилие и страх към емоционалната бурята на детето. А когато ние удряме, посланието е много объркващо: „Ти не може да удряш, но аз мога, защото съм голям/а и имам добра причина.“ Над 50 години изследвания показват, че физическото наказание води до повече агресия у децата. Ако искаме удрянето да зачести, това е най-сигурният начин. Писала съм и за шамарите.
Третото е да отстъпим. В другата крайност толкова се притесняваме или срамуваме, че само и само да прекратим ситуацията, даваме на детето каквото иска. „Добре, вземи телефона, само спри да ме риташ.“ и “Недей дъра неговата топка, ела ще ти купя топка на теб.” Или говорим единствено за чувствата му – „Виждам, че си много разстроен“ – без да споменем, че от удрянето ни е заболяло. Емпатията е ценна и успокоението е половината от работата. Другата половина е границата. Когато я няма, детето научава, че агресията работи.
И четвъртото е да омаловажим случилото се. „Момчетата са такива, бият се. Нищо толкова не е станало.“ Това също учи, че е позволено и приемливо. Не е нужно да скачаме за всяко леко бутване между двегодишни, но е добре да следим какво се случва и да се намесваме навреме.
Какво помага в момента
Малко думи и повече действие. „Няма да позволя да удряш.“ И заставаме между двете деца. Ако детето удря нас, ръцете ни са готови да блокират удара. Познаваме децата си – някои по-често хапят, други скубят – и се подготвяме за това, което можем да очакваме. Ако детето се кани да хвърли играчка, взимаме я от ръката му или го отнасяме настрани. Ако ситуацията е с две деца, помагаме на пострадалото дете, помагаме и на ядосаното. Оставаме наблизо, докато всички се успокоят.
Ако нашето дете е удареното, логиката е същата. Заставаме между децата и казваме на своето: „Тук съм. Никой повече няма да пострада.“ На другото дете не четем лекции. Всяко дете заслужава да бъде успокоено, а непознатото дете на площадката има нужда от своите родители.
Преди около две години бяхме на рожден ден на момиченце, което ставаше на четири. Майката донесе торта с цветни перлички и докато пеехме „Честит рожден ден“, момиченцето до рожденичката посегна към перлите. Рожденичката каза: „Не пипай моята торта!“ Другото дете не спря и си грабна. И рожденичката я хвана за косата и дръпна силно.
Майката се обърна, видя плачещото дете и каза строго: „Така не се прави! Извини се веднага!“ Пред всички. Рожденичката избухна в плач и писъци. Баща ѝ я гушна, отнесе я настрани и остана с нея, докато се успокои.
Да, не беше добре да скубе приятелката си. Но преди да може да научи този урок и да разбере какво може да направи, това дете има нужда да се успокои.
Представете си за секунда какво е изпитвала тя. Това е нейната торта. Тя каза „не пипай“ и никой не я чу, а после и майка ѝ, без да иска, я засрами пред всички. У рожденичката нямаше злоба, нито преднамереност. Малките деца гледат на света само през своите очи, а умението да си представят как изглежда той за някой друг започва да се развива малко по малко след четвъртата година, и то когато са спокойни. В пика на емоцията дете, което пищи и плаче, не може да чуе лекция, камо ли да се извини.
Спомням си много ясно един момент със сина ми. Бях направила нещо (вече не помня какво) и той беше бесен. Трепереше, стиснал зъби, и идваше към мен. Явно тогава съм била спокойна и заредена, защото успях да откликна като по книга. Клекнах пред него, хванах ръчичките му и казах: „Не искам да ме удряш. Много те обичам и съм тук да решим проблема.“
Видях как гневът му просто се стопи. Той пак остана разстроен, но енергията на атаката изчезна. Като родители можем да отразим обратно към детето своето безсилие и гняв (“Не знам какво да те правя вече, няма да те водя повече на катерушки!”), или да бъдем пристанът в урагана. Това е корегулацията на практика. Същото важи и когато детето удря братчето/сестричето си: „Няма да позволя да удряш сестра си. Виждам колко си ядосана. Тук съм.“ Границата и емпатията могат да са там едновременно.
„Правя го, а след две минути пак…“
Това го чувам най-често от родители. И е нормално. Натискането на спирачката сега не предотвратява следващата ситуация.
Ролята ни много прилича на тази на инструктора по кормуване:
- Той следи движението и когато се налага, хваща волана и натиска своите спирачки. Това са границите. Но един добър инструктор не спира дотук.
- Също обяснява кое е подходящо и напомня правилата отново и отново, без да въздиша „пет пъти ти казах“. За обясненията изчаква да спрат отстрани, когато ученикът е спокоен и може да слуша.
- И накрая оставя курсиста да пробва според нивото на уменията си, първо на празен паркинг, после на тиха уличка. До главния път стигат по-късно. И през цялото време инструктора насърчава курсиста и вярва, че бързо или бавно ще се научи.
В момента на удрянето ние гасим пожар. Но ако не стигнем до причината, утре пак ще има пожар, и вдругиден пак. За да има по-малко пожари, трябват три неща. Първо, по-малко трудни емоции да се натрупват у детето, защото колкото повече “взривоопасен материал” се събира, толкова повече ще избухва. Второ, детето да има други начини да изпусне фрустрацията и безсилието, като клапана на тенджерата под налягане. И трето, да го научим на конкретните умения, които му липсват. Като на онова момиченце, на което „не пипай моята торта“ не стигна.
От удряне към думи
Точно с тази дългосрочна част ще работим в мастъркласа ми „От удряне към думи“. Той е в две сесии: на 24 ноември и на 8 декември, и двете ще бъдат записани.
В първата сесия ще разгледаме и трите посоки: как да намалим натрупването на трудни емоции, какви други изходи да дадем на детето и как да го научим на уменията, които му липсват. Във втората ще говорим за границите през целия ден, защото начинът, по който ги поставяме, влияе на това колко фрустрация се събира у детето. Дотогава ще сте имали две седмици да приложите наученото и ще обсъдим вашите реални ситуации.
Мастъркласът е за вас, ако детето ви удря, хапе или бута и искате това да се случва по-рядко. Ако искате да реагирате без крещене и наказания и търсите подход, който подкрепя развитието на детето. Без заплахи, стикери и други трикове. Може да научите повече тук.
