Работата ме срещна с Юлия Спиридонова преди доста години. Но и днес си спомням запознанството ни. Тя ме посрещна с най-благия поглед, стисна ръката ми и каза да я наричам просто Юлка. Така и направих и оттогава винаги, когато изрека името ѝ, се усмихвам. Защото не се срещат често хора като нея. Някои ще го нарекат аура, други харизма, но е факт, че в Юлка има нещо наистина специално. И тези, които най-добре знаят това, са децата – нейната най-вярна аудитория.
За всички тях Юлия Спиридонова създава приказни герои и чудни светове, в които малките читатели се потапят с удоволствие. И макар именно тяхното признание да е най-важно, през годините Юлка получава и редица професионални отличия за труда си. Но в биографията ѝ ярко се открояват петте поредни номинации за най-престижната награда за детска литература в света – „Мемориалната награда Астрид Линдгрен“. А това си е истинска сбъдната мечта за малкото момиче, което, четейки „Пипи Дългото Чорапче”, си мечтае един ден да бъде не Пипи, а Астрид Линдгрен.
Юлка днес е сред най-четените и търсени родни писатели в 18 регионални библиотеки в страната според проучване на на сайта „Аз чета“. В техните колекции фигурират заглавия като фентъзи трилогията „Страната на сънищата“; романите за тийнейджъри „Тина и половина“, „Графиня Батори“, „Макс“ и „Кронос, тоя нещастник“; детективският роман „Кръстьо частен детектив. В Долната земя“, приказните истории „Бъди ми приятел“, „Каква магия крие се в снега“ и „Къде си, слънце“ (книгите на Юлка са преведени на френски, немски, унгарски, румънски, македонски, чешки и фарс!). И макар повечето от тях да са изпълнени с комични ситуации и завидно чувство за хумор, техният автор не се страхува да излезе извън зоната си на комфорт с всеки следващ сюжет. В предварителния ни разговор Юлка сподели, че тъкмо е завършила последния си роман, който засяга една много тежка, но и важна тема, а именно вербуването на деца от радикални ислямисти.
А кой по-добре да говори по-важните теми от човек, чийто глас подрастващите наистина искат да слушат?! Но как се печели доверието им? Оставям те да разбереш от самата Юлка.
Миналата година отпразнува 20-годишен юбилей като писател! Поздравления! Как изглеждаше Юлка преди 20 години и как си представяше тя своето литературно бъдеще?
За зла беда, прописах през 90-те. Тогава се издаваха само преводни книги или класика. Търсих издател повече от година. Хем приказките ми бяха филмирани – всяка вечер моите гугулета казваха лека нощ на децата. Издателката Маруся Якова от „Дамян Яков“, светла ѝ памет, обикна „Приказки за гугулета“ и има смелостта да я издаде.
Същата година се омъжих и отидохме на сватбено пътешествие в Стокхолм. Първата ми работа беше да видя музея на Астрид Линдгрен. Ако някой ми бе казал тогава, че един ден ще имам толкова много читатели, толкова издадени книги и даже ще бъда многократно номинирана за най-голямата награда в света за детска литература на името на същата тази Астрид Линдгрен, нямаше да му повярвам.
Може би това е най-ценното, за което успях да се преборя през тези години – че се осмелих да мечтая.
А как виждаш следващите 20 години и какво си пожелаваш за тях?
Точно сега не смея да погледна в бъдещето. Ще ни трябва време, за да осмислим уроците, които ни поднесе изминалата година. А сега трябва да намерим сили да продължим, крачка по крачка. Книга след книга. С надеждата, че всяка следваща крачка ще бъде по-уверена, а всяка следваща книга – по-добра от предишната.
Кое е най-важното за един детски писател – да е запазил детето в себе си или има друго „тайно оръжие”?
Може би всеки писател си има собствено тайно оръжие. Тъй като „специалитетът“ ми са забавните книги на тежки теми, моите две най-важни съставки са обич и искреност. Когато разговаряме с децата на трудни теми, трябва да бъдем честни.
Защо избра да пишеш за деца? Някои биха казали, че това е най-лесната аудитория, но за мен тя е най-трудната. Не се влияе от чуждото мнение, откровени са до болка и абсолютно първосигнални в своите реакции.
Две години писах разкази, преди да си дам сметка, че героите в тези разкази винаги са деца. Струва ми се, че не аз избрах детската литература, а тя избра мен.
Когато написах първите приказки за гугулета, всичко си дойде на мястото. Голямо предизвикателство е да се пише за деца, да не говорим за тийнейджърите. Затова пък наградата е много голяма, когато спечелиш тяхното доверие и обич.
Виж още: 14 вдъхновяващи детски книжки за емоциите
Кои са детските книги, без които животът ти не би бил същият?
На срещи с тийнейджъри често разказвам, че
книгите буквално спасиха живота ми.
Моето детство не беше от най-щастливите. Четях много, не само детски книги. Но и досега, стане ли ми тежко, се връщам към любими детски книги.
Всяка прочетена книга те променя, но „Пипи Дългото чорапче“ беше книгата, която преобърна живота ми. Заради нея реших, че най-страхотното нещо на света е да бъдеш детски писател. Не исках да бъда Пипи, исках да бъда като Астрид Линдгрен.
Разкажи ни малко повече за своя творчески процес, къде откриваш вдъхновение за своите герои, има ли притеснение да ги пуснеш по широкия свят и за това как ще бъдат приети?
„Как измисляте героите си?“ – най-често задаваният и най-трудният въпрос. Звучи като пълна измислица, но героите идват сами при мен. Защо, как, кога – още не мога да си обясня.
Първите ми герои се появяваха уж случайно – като Джиго от „Приключения с Джиго“. Моята идея беше да пиша приказки по детски рисунки. Ако децата ми изпратеха рисунки на 20 коли и 10 принцеси, щях да напиша приказка за 20 коли и 10 принцеси. Още с първите писма пристигна портретът на Джиго – педя човече, червенокосо, с очила. Помня, че рисунката беше на едно момченце от Плевен.
Джиго отвори вратата и героите ми започнаха да пристигат без покана. Обикновено идват в най-неподходящото време. Те разказват своята история, а аз се опитвам да я запиша. Звучи много лесно, но има уловка – има някакъв проблем с антената и сигналът не е ясен. И аз пиша, трия, пренаписвам безброй много пъти. Понякога, в редки моменти, писането тече толкова гладко, сякаш наистина някой ти диктува.
Не мога да кажа като Флобер: „Мадам Бовари – това съм аз!“. Героите от моите книги са самостоятелни личности, всеки идва с разсъжденията си, с грешките, с приключенията си, с речника си… Нали не мислите, че говоря на жаргон като тях? (Смее се.) Това обяснява защо имам и романи, написани от момчешка гледна точка, за които читателите казват, че звучат напълно достоверно.
Кое е най-важното, което искаш твоите читатели да вземат от книгите ти?
Всяка моя история е като онези сандъци, с които някога авантюристите са обикаляли света. Тези сандъци са имали двойно, тройно, че даже и четворно дъно. Прави ми впечатление, че често възрастните читатели отварят капака, поглеждат какво има вътре и… затварят капака. Младите читатели са тези, които откриват скритите съкровища.
Защо детските книжки не могат без илюстрации?
Детската книга без илюстрации е като торта без крем. Недовършена и не толкова вкусна.
Възпитава ли се любовта към книгите? И кога, според теб, е добре да започнем да четем на децата?
Смятам, че когато едно дете живее в среда, в която има детски съвременни книги, то няма как да не посегне към тях. Поне от едното любопитство. И когато има избор, няма начин да не открие своята любима книга. Защото любовта не може да се възпитава. Не става насила. Неслучайно една от доброволческите ми инициативи се казваше „Там, където живеят деца, трябва да има детски книги“.
Според мен на децата трябва да се чете от рождение. Какво от това, че бебето не разбира думите ви? То слуша гласа ви, чува мелодията, улавя емоцията. Бях бременна с първото си дете, когато открих, че съпругът ми не е чел „Глупаци в чужбина“ на Марк Твен. Много се възмутих, връчих му книгата, а той започна да чете на глас. Четяхме си по една глава всяка вечер и мога да се закълна, че бебето слушаше внимателно. Когато се роди, продължихме да си четем. А бебето слушаше. После преминахме на детски книги. Децата пораснаха, започнахме да четем и книги за големи. У нас всяка вечер се чете, пък който е наблизо и няма среща с момиче или купон с приятели, идва да слуша.
Виж още: Защо в емпиричния свят на Empirina няма #НитоДенБезКнижки?
Твоите деца ли са най-големите ти критици и най-верни фенове? Какви отзиви си получавала през годините от тях за своите герои?
Така се случи, че когато децата ми бяха малки, писах романи за тийнейджъри. Много исках да пиша истории за по-малки читатели, но както казах, никой не ме попита. А когато децата поотраснаха, се появи краставото жабче. Момчетата ми сами откриваха книгите ми в домашната библиотека.
Те са читатели със собствено мнение и доста капризен вкус. Бях се подготвила да не страдам твърде, ако книгите ми не им допаднат. Затова бях хем много щастлива, хем стъписана, че собствените ми книги се радват на такава почит сред собствените ми деца. Звучи логично, но знам, че невинаги се получава.
Какво дават детските книги на възрастните читатели?
Въпросът е на кои точно възрастни читатели? Дали онези, които започнаха да правят черни списъци на детските книги? Чудя се, тези възрастни дали са били четящи деца, кои са били любимите им книги. Бих искала точно тези възрастни да се опитат да четат детски книги просто така, за удоволствие. Да не гледат на книгата като на наръчник тип „как да сглобим идеалното дете“.
Младите не четели? Вярно ли е това според теб и какво всъщност им е интересно да четат на днешните деца?
Спомням си, на летните лагери, щом прочетях своята книга, тръгвах по стаите на лов. Децата ми даваха книгите си, които така или иначе не смятаха да четат. А майките и бабите, в желанието си детето да чете, бяха приготвили такива интересни книги! За мен това бяха истински съкровища.
Та, когато бях малка, децата много-много не четяха. Хем тогава нямаше интернет, толкова филми и електронни игри. Телевизионната програма дори не беше целодневна. Днес също има четящи деца и такива, които няма да четат.
Мисля си, че четящите деца щяха да бъдат повече, ако имаха достъп до съвременни книги. Всяко поколение си има своите книги, колкото и да ни е мъчно за старите приятели, не бива да насилваме децата.
Екранът – враг номер 1 ли е на книгите? Как самата ти процедираш с екранното време на своите деца и какво мислиш за него като писател?
Четенето е трудно. Да превръщаш знаци в живи картини изисква много усилия. Много по-лесно е да натиснеш копчето и да не му мислиш.
Моята родителска стратегия беше т.н. тридневна система. В един ден може да се гледа филмче, следващия ден е за електронна игра, а на третия ден само се чете.
Ако ме питате, бих я прилагала и сега, но господата вече са твърде големи… Големият господин, слава богу, продължава да чете. Малкият слуша аудио книги, това сега е много модерно сред връстниците му. Много драго ми стана, че слуша и мои книги в Storytel.
Виж още: Детето пред екрана – решение или проблем?
Освен писател си инициатор и организатор на различни доброволчески инициативи, свързани с книгите, четенето и децата. По кои работиш в момента, какво те мотивира да ги стартираш и да продължаваш да ги поддържаш години наред?
Една от инициативите ми беше „Летящо прасе или четящ тийнейджър“. След няколко години срещи в Столична библиотека прасето бе разперило криле и се канеше да гостува поред на всички гимназии. Мислех си, че един живот трябва да ми стигне, за да обиколя всичките в страната.
Само, че точно преди старта нашето семейство се премести във Великобритания заради работата на мъжа ми. Занимавах се с тези инициативи повече от тринадесет години и сега много ми липсват. Но шило в торба не стои. Сигурна съм, че пак ще измисля нещо. Само да съм здрава, за да мога да нося всичките дини.
За финал бих искала да те помоля да споделиш с читателите ни своята селекция от заглавия, които препоръчваш за деца от различни възрасти.
За най-малките: „Патилата на метлата“ на Джулия Доналдсън и Алекс Шефлър (превод Мария Донева, ИК „Жанет 45“)
На тийнейджърите: препоръчвам забавен роман на тежка тема „Кронос, тоя нещастник“ (ИК „Кръгозор“). Малко неловко ми е да препоръчвам собствените си книги, но каузата си заслужава. Броят на децата-наркомани е ужасяващ и расте всеки ден.
Големите непременно трябва да прочетат „Изгубени вещи“ на Алберт Бенбасат (ИК „Колибри“).
И накрая, нека ви почерпя с парченце от преиздадената наскоро „Приказки за гугулета“, в която освен познатите вече истории има и чисто нови илюстрации (дело на самия автор, тоест на мен), както и пет нови гугулски приказки.
