Усещаш ли емоциите, чувствата, мислите на другите? Състрадателна ли си към чуждото страдание и нещастие? Често ли използваш израза: „Знам как се чувстваш“. Тогава най-вероятно си емпат. Емпатията е прекрасна способност, която позволява лесно да усещаш, разбираш и да се свързваш с другите. Има различни видове емпатия – емоционална емпатия, интелектуална, когнитивна емпатия, която ти помага да виждаш света през очите на другия, да разбираш неговата гледна точка, без задължително да я приемаш или одобряваш.
Може ли обаче емпатията да е лоша и опасна? Може ли твърде много емпатия да те нарани? Има ли емпатията тъмна страна, за която не знаеш? За да отговорим на всички тези въпроси, нека първо видим какво е и какво не е емпатия, как и защо я използваме, какви капани крие. За всичко това говорим с психолога Марина Чомпалова.
Освен психолог, Марина е водещ на семейни констелации. В момента преминава обучение за терапевти в метода за лекуване на травми Compassionate Inquiry, разработен от канадския психотерапевт д-р Габор Мате. Основен фокус в работата ѝ са травмите от детството и междупоколенческите травми като причина за затрудненията и заболяванията в живота ни. Води индивидуален процес „Лекуване на вътрешното дете“ (childhood deconditioning) в 10 сесии за трансформиране на обусловеностите от детството и свързване с автентичната ни същност. Още информация по тези теми можеш да откриеш в нейния сайт и Facebook страница.
Виж още: Как да отглеждаш дете след раздяла с бащата – съвети от психолози
Какво Е и какво НЕ е емпатия?
Емпатия или съчувствие е способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите. Да дадем на другия своето присъствие тук и сега, да слушаме активно, без да прекъсваме или критикуваме. Това пространство, само по себе си, е лечително и трансформиращо, защото дава възможност на другия да се отпусне, да се почувства видян и приет, какъвто е. Това се случва и в терапията. Добре е, ако можем да проявяваме това състрадателно отношение и към самите себе си. Ако започнем да се самонаблюдаваме, ще забележим, че обикновено е по-лесно да се въздържим да критикуваме другите, а към себе си често сме осъдителни.
Емпатия не е да се опитваме да “поправим” другия човек, да го спасим, да разрешим проблема му, без да имаме позволение, или да искаме той да се почувства по-добре.
Емпатия не е омаловажаването на преживяването на другия: “Не си струва да се ядосваш за това”, “Успокой се”, “Това е дреболия”, “Трябва да гледаш на нещата по- философски” и т.н. Това са послания, които редовно сме чували от нашите родители. Истината е, че те пораждат чувство на срам в другия и активират дълбоко вкорененото ни вярване “нещо не ми е наред”.
Емпатия не е да възприемем болката на другия за наша собствена или да се чувстваме отговорни за емоциите му.
Бих дала пример с “избирателна пропускливост” – можем да видим, да чуем и да валидираме преживяването на другия, да присъстваме заедно с него в емоцията му, но тя не е нашата емоция. Нужно е това разграничение да присъства. Да има доверие, че другият има ресурс да се справи сам. Когато се опитваме да помагаме твърде много, ние го обезсилваме. Можем да си зададем въпроса кой от родителите ни се опитваме да спасим?
Кои са основните признаци, че прекаляваме с нашата емпатия и тя е нездравословна за нас?
Емпатията е нездравословна, когато искаме да облекчим другия от страданието му, поемайки го върху себе си. Тоест когато не можем да поставим граница между това, което другият изпитва, и нашето собствено преживяване. Това е магическото вярване на детето, че може да спаси своя родител, споделяйки болката му. В действителност обаче страдат двама души вместо един.
Пример: Обажда ни се приятел, който е преживял загуба. Можем да го изслушаме, да кажем: “Разбирам колко е трудно това за теб” или “Чувам болката ти” и евентуално да предложим помощ. Ако обаче започнем да преживяваме болката му като наша собствена, да го съжаляваме, да се фиксираме върху това как да го накараме да се почувства по-добре, това е вид намеса, макар и с добри намерения, и признак, че искаме да валидираме нещо в себе си, вероятно да се почувстваме значими.
Емпатията също е нездравословна и когато “прощаваме” на другия, ако той е наранил отношението ни, без да изискаме компенсация за това. Емпатията не ни служи добре и когато потискаме собствената си истина, защото ни е страх от това как ще се почувства другия човек, или казваме “да”, когато искаме да кажем “не”.
Емоционалната отговорност е механизъм за справяне от детството, когато сме обгрижвали емоционално някой от нашите родители. Важно е да кажа, че тези модели са изключително мъдри, защото са ни помогнали да оцелеем, когато сме били деца. В зрелия си живот, осъзнавайки ролята им, можем да си зададем въпроса: “Това служи ли ми добре?” (например ако постоянно потискам себе си, за да угодя на другите). Тук и сега вече имаме избор.
Емпатията може ли да бъде форма на бягство от отговорност?
Да, може. Често залитаме в това да спасяваме другите, защото не искаме да видим нашата собствена болка.
Сподели за практичен съвет, който да ни помогне да излезем от състояние на крайна емпатия, при която се давим в емоции?
Да се дистанцираме от ситуацията, чисто физически. Да си дадем пространство. Да се свържем с тялото си, да дишаме. Емоцията е признак, че в нас се е активирал спомен от минало преживяване, но ние не сме само тази емоция. Когато се усетим тук и сега, в настоящия момент, ние можем да се деидентифицираме от нея. И после да подходим към нея с любопитство, да поговорим с нея. Тя обичайно ни носи ценно послание.
Виж още: Защо емоционалната интелигентност е ключово умение в родителството
Няколко думи за тъмната страна на емпатията
Искам да ти споделя няколко неща от моето проучване за тъмната страна на емпатията.
Емпатията може да влияе негативно, когато създава дългосрочен и краткосрочен стрес. Ако приемаш чудите емоции, преживявания за свои и търсиш решение как да се справиш с тях, ти често си в режим „бий се или бягай“. Това активира производството на кортизол – „хормон на стреса“. В този смисъл проявяването на твърде много емпатия може да бъде лошо за теб и твоето здраве. Ако изпитваш трудности при регулирането на високите си нива на съпричастност, можеш да попаднеш в „капана на емпатията“, който води до прегаряне.
За щастие, винаги можеш да се обърнеш към специалист, който да ти помогне да проявяваш емпатия по здравословен за теб и околните начин. Той може да ти даде механизми, с които да запазиш своята съпричастност, без да се асоциираш с нея.
1. Емпатията може да доведе до депресия
Когато видиш някой човек да страда и се почувстваш виновна, че по някакъв начин си отговорна за проблемите му, психолозите казват, че това е вина, основана на емпатия. Това е погрешно вярване, че ти си причина за страданието на другите и че можеш да го облекчиш. Това състояние се нарича още патологичен алтруизъм. Основаната на емпатия вина може да бъде предвестник на депресия в по-късен етап от живота. Проучванията показват, че хората с лека депресия имат много високи нива на емпатия.
2. Емпатията може да убие отношенията
Има още един нездравословен ефект от емпатията, за който може да не знаеш. Твърде много емпатия може да убие взаимоотношенията с твоите близки.
Емпатията не е лечебна, както е любовта.
Любовта може да оздрави всяка връзка, независимо дали върви добре или е в труден период. Емпатията няма този постоянно лечебен ефект. Тя често е начин да се отклониш от собствените си чувства и да се фокусираш върху чуждите. Така вместо да излъчваш щастие и любов, които да привличат партньора към теб, ти се тревожиш, че той е ядосан или тъжен за нещо. Мислиш, че можеш да „оправиш“ настроението му, да му предложиш решение как да се справи, да извървиш неговия път. Това често води до разрив в отношенията, защото човекът отсреща започва да се чувства слаб и неспособен сам да се справи.
Прекалената емпатия ти пречи да вземеш контрола върху вътрешните си ресурси, да дадеш най-доброто от себе си, защото те кара да се фокусираш в чуждите преживявания.
Тя може да доведе до загуба на идентичност, претопяване в нуждите на другия, което убива полярността и страстта в партньорските отношения.
3. Емпатията може да доведе до изтощение
Умора от състрадание – до това може да доведе упражняването на прекомерна емпатия. Това е физическо и емоционално изтощение, което намалява способността за съпричастност. Често се среща при хора, чиято работа изисква високо ниво на емпатия – лекари, болногледачи, преподаватели, журналисти. Когато твърде често ти се налага да бъдеш емпат, можеш да прегориш, дори да изпитваш страх от ходене на работа или от общуване и свързване с хора.
Ако искаш да помогнеш да някого, не използвай криворазбрана емпатия, а дари време, подкрепа и любов! Това е много по-ценно от желанието да поемеш отговорност за неговото страдание. Дай му подкрепа да се справи сам!
