Как терапията ми помогна да се свържа с детето в себе си и да стана по-добър родител?

Всеки носи в себе си своето вътрешно дете, без значение от възрастта. Може би не случайно си пожелаваме по празници – „Не губи детето в себе си”. Вътрешното ни дете всъщност е съхраненият образ на самите нас, когато сме били деца. То, разбира се, живее със своите очаквания, надежди и нужди. И макар никога да не може да изчезне, често се озоваваме в ситуации, в които сме прекъснали връзката с него, т.е. връзката със себе си.

Научих за детето в мен, след като започнах работа с психолог

Започнах да посещавам терапевт преди точно една година. Приех го като възможност за себе си – да разреша някои настоящи проблеми, но много повече – да започна да се познавам по-добре. От дистанцията на времето мога да потвърдя, че това е един от най-прекрасните подаръци, които съм правила на себе си.

Още в първите няколко срещи започнах да говоря, че усещам в себе си едно „разцепване” на личността – понякога искам да бъда един човек, а друг път – различен; понякога знам какво искам, но нямам силите да си го дам; понякога се критикувам твърде строго, макар да съм наясно, че не го заслужавам. Препратките за моделите на реакция при дадени ситуации винаги са към детството и това не е случайно. Защото именно детството е този период, в който изграждаме своите начини на емоционален отклик.

Какво е реактивността, как заучените модели рефлектират върху нас и как можем да се измъкнем от този кръг

Повтарях често колко искам да спра да бъда толкова реактивна, преди да започна с терапията. Реактивността е всъщност необмислената реакция, която бликва от нас при определени обстоятелства.

Ще дам един много личен пример – когато влизах в спор с баща си, винаги превключвах в защитна и оправдателна позиция. Тази реактивност се дължи на точно тези заучени модели от нашето детство, които работят буквално на роботизиран принцип – случва се това, следователно реагираш така. 

Виж още: Семейни констелации и родова памет – разговор с психотерапевта Динка Колева

Решението не се появява само, нито е възможно да се калкулира и предвиди, но това, което можем да направим, е да надграждаме осъзнатостта си – стъпка по стъпка. Ето как се случи това при мен:

Първата стъпка

Да осъзнаеш какво и защо се случва, често е първата стъпка. Тя е трудна и голяма, защото признаваме съществуването на детето в нас. И разбираме, че то има нужда от онази грижа, която е получавало (или не е получавало) от родителската фигура преди години, но сега е важно да я получи от нас. 

Втората стъпка

След осъзнаването, аз имах период, в който имах усещането, че терапията вече не ми служи, сякаш бях приклещена в пространство на безтегловност, където нищо не се случва. Важно е да си дадем време да се наблюдаваме в различни ситуации и тогава започваме да анализираме поведението си.

Ето какво можем да забележим, когато се наблюдаваме внимателно:

* чувстваме гняв, когато нуждите ни не са посрещнати;
* разпознаваме ясно фрустрацията в определени ситуации;
* изпитваме страх от изоставяне или отхвърляне;
* чувстваме слабост, вина или срам.

Третата стъпка

Говоря за стъпки, защото нещата се случват поетапно и е съвсем естествено да ги разделим на периоди.

След като вече сме разпознали детето в нас с неговите нужди и сме анализирали кога поведението ни се дължи на неговото съществуване, имаме възможността да започнем да отговаряме на собственото си поведение

И тогава се случва промяната. Забелязваме как успяваме да преосмислим дадена ситуация, преди да реагираме на нея. Забелязваме, че имаме способността да поставим собствените си нужди най-отпред – но не егоцентрично, а с грижа, любов и разбиране към нас самите.

Вместо обобщение

Как са се отнасяли с нас в детството ни, дефинира какви сме в настоящето ни на възрастни хора. Как се чувства детето в нас дефинира връзката ни с нас самите, отношението, което имаме към себе си.

Можем да противодействаме на моделите, които сме възприели, като признаем на нашето вътрешно дете, че има право да се чувства така, но също така има възможност да избере да изплува над онова, което го задушава. Защото често се оказва, че ние сме станали по-силни и по-издръжливи, но детето в нас има нужда от силна прегръдка, за да се почувства защитено от възрастния, в който сме се превърнали.

Виж още: Мила моя мамо, спри да ме травмираш!

Как подхождам към детето си като родител, който е съзнателен за тези процеси

Уважение към детската личност

Децата са деца и да им позволим да живеят своето детство пълноценно е ключово за изграждането на здрава връзка с тях самите. Основата, на която се обляга родителският модел, който съм възприела, е равно достойнство. С уговорката, че можем да покажем уважение към личността на детето, без да го третираме като възрастен. От нас, родителите, зависи да изградим с децата си отношения, в които те ще бъдат третирани и възприемани като личности със собствено достойнство още от самото си раждане. 

Пример от нашето ежедневие: За да се чувства синът ми уважен от мен, се старая да не забравям да се извинявам. Грешим понякога в реакциите си към детското поведение, но толкова рядко съм чувала възрастен да се извинява на дете. Смятам, че трябва да нормализираме извиненията пред децата, защото те са напълно способни да разберат и оценят, когато ние признаваме, че сме сгрешили. Така им показваме също, че да сгрешиш не е нито страшно, нито забранено. Да се извиниш – също.

Емоционална интелигентност

Не мога да не спомена и емоционалната интелигентност при децата и колко е важно да бъдат подкрепени и окуражени по пътя към разбирането на собствените си емоции – oтново в името на това да разбират себе си добре през целия си живот. 

За всеки родител е ясно, че децата не разбират емоциите си в началото на своя живот. По-интересното е, че те първо се сблъскват със собствените си емоции и се учат да ги разпознават, а чак на следващ етап започват да разбират, че всички околни също изпитват емоции. Емоционалната интелигентност обхваща както разпознаването и справянето с онова, което ние изпитваме, така и разбирането за чуждите чувства и последствия от тях. 

Пример от нашето ежедневие: По темата с емоциите често прибягвам до детски книжки или карти. Една от любимите ми игри за емоционална интелигентност е имитацията – сядаме пред огледалото и започваме да имитираме различните емоции от предварително подготвени картинки/снимки. Назоваваме емоциите и се учим, че можем да разпознаваме как се чувстват околните спрямо езика на тялото.

Самоуважение

На същото важно място слагам и изграждането на самоуважение у детето. Не самочувствие, не самоувереност, а именно – самоуважение. Да уважаваш себе си със собствените си нужди и произлизащите от тях желания е нещо, което на мен (и на много възрастни около мен) просто ни липсва.

Липсата на самоуважение пък прави самоувереността и самочувствието изключително крехки и почти фалшиви. Една от основните ми родителски мисии е да подпомогна сина си да изгради това уважение към собствената си личност. 

Пример от нашето ежедневие: Подпомагам изграждането на самоуважение в детето като го подкрепям в трудни социални ситуации. Когато се скара с негов приятел, ако не иска да отстъпи играчка или да сподели храна, например. Тогава детето започва да изпитва смесени чувства – няма никакво желание да дели и иска да запази своето, а същевременно се активира емпатията му и изпитва вина, че наранява приятеля си. Тук идва родителската роля, която трябва да преведе детето през ситуацията, като го подкрепи, че да сложиш своята нужда пред чуждото желание не е грешно. 

За щастие, живеем във време, в което имаме достъп до ресурси, с които можем да помогнем на децата ни по пътя към емоционалната интелигентност и то по интересен и забавен начин.

Детски и образователни материали, с които да си помагаме, за да отгледаме съзнателни личности

Комплект „Първи стъпки в самоосъзнаването на детето”

Най-подходящ за деца между 4 и 6 години

Комплектът съдържа книга и работна тетрадка. Препоръчвам двете в комплект, но може да вземете и само книгата. „Първи стъпки в самоосъзнаването на детето” помага на децата да разберат по лесен и забавен начин всички принципи на самоосъзнаването и набляга на чувството на емпатия на детето чрез игри и упражнения с тялото. В тетрадката има стикери, цветни страници и лесни игри, чрез които децата се забавляват и имат възможност да упражнят наученото от книгата.

Поредица „Всичко за”

Най-подходящи за деца между 3 и 8 години

Любимите ми книги за емоции и приятелство са тези от поредицата „Всичко за” – „Всичко за чувствата” и „Всичко за приятелството”. Благодарение на книгата за приятелството, синът ми събра увереност и започна да се запознава с децата навън като сам отива при тях и се представя. Книгите са с енциклопедичен вид и обхващат различни ситуации, в които децата попадат ежедневно. Дават ни и идеи – например да разпитаме баба и дядо за техните приятели – как са се запознали, от колко време са приятели, през какво са преминали…

„Емоци-О!-метърът на Инспектор Крок”

Най-подходяща за деца между 5 и 6 години

„Емоци-О!-метърът на Инспектор Крок” е може би най-подробната книга на тема емоции за малки деца. В нея откриваме отделни случаи, които Инспектор Крок разрешава – до един свързани с емоциите. Книгата учи децата да разпознават не само въпросната емоция, която изпитват, но и нейния интензитет. Така например можем да говорим за нещата, които ни плашат малко или за тези, които ни вцепеняват от страх. Тези нюанси на чувствата са следващото ниво на емоционалната интелигентност. 

Карти с емоциите от издателство „Бяла лодка”

Подходящи за деца над 3 години (според издателството – над 5)

Картите с емоции на издателство „Бяла лодка” са едни от най-красивите карти по темата на пазара. Според мен са на първо място. И не само по красота, а и по функционалност. Комплектът съдържа 46 карти с емоции, чувства и усещания, 10 карти с въпроси и общо 5 варианта за игра. Предоставят възможност за работа на учители, психолози и терапевти, както за работа с деца, така и за работа с възрастни. Изданието е двуезично – на български и английски език.

Виж още: 14 вдъхновяващи детски книжки за емоциите

„50 игри и упражнения, които засилват самоувереността на децата”

Най-подходяща за деца между 6 и 9 години

Книгата е пълна с много напътствия за родителите и интересни упражнения за децата. Най-подходяща е за възрастта след 6 години, макар че аз откривам начини да адаптирам някои от заниманията и за по-малки деца. Това, което е по-интересно тук е, че реших да си я „присвоя” и да поработя с нея над собствената си самоувереност, така че я препоръчвам и за възрастни.

Детски книги за възрастни

Започнах темата от гледната точка на възрастен човек и ще я завърша по същия начин.

Аз също успявам да се свързвам с детето в себе си най-добре чрез детските книги.

Наричам някои от тях „детски книги за възрастни”, но всъщност това са книгите, които чета на детето в мен и му давам възможност да преживее емоциите си на сигурно място – в моята мислена прегръдка.

Позволявам си отново да бъда дете, да се страхувам, да търся безусловна любов, да се гневя. После ставам пак възрастен и обуздавам страховете си, обичам се, позволявам на емоциите да преминат през мен, за да се освободя от тях.

Ще споделя с вас три от любимите ми „детски книги за възрастни” и се надявам детето във вас да ги хареса:

„Славните дни на Жакоминий Гейнсбъроу” от Ребека Дотремер

Славните дни… целият живот на Жакоминий Гейнсбъроу – едно зайче с повредена лапичка. Детските му лудории, влюбването, приятелството, войната, мечтите, децата, старостта, последният ден – цял един живот. 

Чела съм я точно веднъж и не зная кога точно ще посмея да я прочета отново. Докато пиша този текст всъщност ми се прииска. Защото между тези зелени корици са поместени текстът и брилянтните илюстрации на Ребека Дотремер, които ме накараха да се чувствам толкова мъничка, колкото съм се чувствала единствено по северния склон на връх Вихрен. Изведнъж животът се усеща като прашинка във вселената и като цяла вечност едновременно. 

Детето в мен се плаши от смъртта и дефинира със „смърт” всяка болка, всяка непосрещната нужда. „Славните дни на Жакоминий Гейнсбъроу” ми показаха едни от най-слабите ми места.

Прегърнах се, дишах дълбоко. И сякаш приех живота в цялата му прелест… и финитност. 

„Когато искам да мълча” от Зорница Христова и Кирил Златков

Напоследък често разсъждавам за думите, защото имам усещането, че ги „харчим” ненужно и често ги лишаваме от силата, която могат да имат. Същевременно се улавям в ситуации, в които усещанията ми не могат да се поберат в думи. „Когато искам да мълча” е книга за второто. 

„Думите ми харесват, но не побират достатъчно” – прочитам и всъщност спирам да чета. Продължавам да разлиствам страниците и се потапям в този мечешки свят. Душата ми в този момент е черно-бялото мече, което има нужда от пространство, за да почувства всичко вътрешно. Детето в мен – също.

Често не мога да открия смисъла в думите и избирам да го откривам в усещанията.

„На път” от Мила Янева-Табакова

Тиха книга. Този път без нито една буквичка текст. Книга, която се заиграва със сетивата по необикновен начин. Книга без възраст, която ни напомня важността на съзерцанието. 

Когато бях дете често просто гледах. Качвах се на покрива през прозорчето на тавана и гледах. Сядах на парапета на терасата и гледах. Сред природата – гледах. В града – гледах. На път – гледах. А сега гледам така навътре. 

Смисълът на тръгването и завръщането, който откривам в „На път”, ме изтръгва от реалността и ме кара да се фокусирам върху най-важното пътешествие – това към себе си.

Детето в мен съзерцава и благодари.