“Пиша тази статия за всички майки, които като мен се чувстват в задънена улица. Това е за всички онези от нас, които си спомнят ясно как са се влюбили в най-прекрасния човек, но този спомен за него е само далечен мираж. Пиша я и за онези сред нас, които ежедневно са поставени в ситуация да се съмняват в собствените си убеждения. Всички тези чувства са напълно нормални и не сте сами.
Дори не знам откъде да започна това душевно излияние, но зная, че трябва да го напиша. Когато срещнах съпруга си, всичко беше прекрасно. Не можех да повярвам на късмета си да попадна на човек, който не само визуално отговаряше на идеала ми за мъж, но и емоционално ми даваше всичко, от което имах нужда. Сексът беше изпепеляващ, срещите ни продължаваха с часове, а при кратките раздели от по няколко часа, не спирахме да си пишем. Чувствах се желана, обичана, специална. По улиците се държахме за ръка и аз парадирах с него, исках всички да видят как такъв страхотен мъж си е избрал точно мен.
Два месеца и половина, връзката ни вървеше приказно. Имахме толкова много да си кажем, искахме постоянно да бъдем заедно, да споделяме всеки миг с другия. И тогава нещата рязко се промениха. Той започна да се държи много различно, а на мен ми беше трудно да изтълкувам действията му. Спря да излиза от вкъщи, постоянно ме молеше за услуги, които той с лекота можеше да свърши сам. Усещах студенина, но нямах обяснение за нея.
Кои са първите знаци, че се намираш във връзка с насилник виж ТУК.
Сигурно ще ме попитате защо не си тръгнах при първите червени флагове, но явно съм от този тип хора, които винаги искат да спасяват другите. След дълги години работа с терапевт, го отдавам на проваления брак на родителите си, както и на трудните отношения с токсичната си майка, на която винаги се опитвах да угодя. Не е лесно да избягаш от примери, с които си израснал. Дори да рационализираш ситуацията си, не е лесно просто да си хванеш нещата и да си тръгнеш. Чувството за вина ще те изяде отвътре.
Този малък глас, който не спира да ти повтаря как не си направил достатъчно, как не си опитал всичко, за да спасиш този човек. Затова оставаш. Защото не спираш да търсиш грешката в себе си. Може би ти си го предизвикал да реагира така. Може би си казал нещо, с което си го наранил. Заслужил си си го.
Ако това всичко ви звучи все едно някой ви насилва, то това е, защото е така. Насилието не винаги е физическо, но никой не говори за емоционалното такова. То не е по-малко жестоко, и ако една синина минава с времето, душевният отпечатък те променя завинаги.
Мисля, че най-трудното нещо на това да осъзнаеш, че си в токсична връзка, е фактът, че емоционалното насилие е невидимо.
Човекът, който го упражнява върху теб, е много изкусен манипулатор и много добре знае как да те накара да се чувстваш нищожно. Той използва най-слабите ти места, всичките ти несигурности, и ги обръща срещу теб. Кара те да повярваш в тях и да започнеш да се съмняваш в себе си.
И точно когато си дадеш сметка, че нещата всъщност не трябва да са такива в една стабилна и здравословна връзка, той прави нещо за теб, някакъв жест, който замъглява мисленето ти и изтрива всичката тъга от последните дни, седмици, месеци. Хващаш се за този жест като удавник за сламка и не пускаш. Не пускаш, защото пуснеш ли, целият ти свят ще се преобърне.
Винаги съм знаела на някакво ниво, че живея с емоционално незрял човек. Дали защото съм получавала странни реакции, дали заради липса на емпатия или интерес, когато си говорим, но дълбоко в себе си аз знам, че това излиза от нормата. Обаче едно е да знаеш, че нещо не е наред, а съвсем друго е да го признаеш пред себе си.
Виж още: Как да разберем, че сме в токсична връзка и какви стъпки са необходими, за да излезем от нея
Жертвите на емоционално насилие не сме глупави хора. Нито сме психически слаби хора. Напротив. За да издържиш на такава среда в ежедневието си, ти трябва да си психически силен, иначе няма да се справиш. Но миналото ни, ни е изградило като личности, които са свикнали да търпят. Търпим, защото си мислим, че не сме заслужили друго отношение. Често се питам какво ли би било да започна нова връзка, но истината е, че ме е страх да се доверя на когото и да било. След толкова години в емоционален плен, не мисля, че бих била в състояние да се отворя към нов човек без постоянно да очаквам поредния емоционален удар. Научаваш се да живееш в постоянен страх. Стомахът ти е на топка, защото не знаеш дали следващото съобщение, което ще ти напише, ще е мило и пълно с любов, или ще е претекст да те обвини в нещо.
Емоционалните насилници никога не поемат отговорност за действията си. Те избягват директната комуникация и извъртат фактите.
Ще замъглят мозъка ти достатъчно, за да повярваш как ти си виновен за ситуацията, а твоите наранени чувства им развалят тяхното спокойствие. И така, изведнъж, вместо да получиш извинение за нещо, което те е наранило, ти започваш да се извиняваш. Не искаш да го правиш, мразиш се, че го правиш, но то е по-силно от теб. Знаеш, че ако не се извиниш, ситуацията ще се влоши. Че човекът отсреща ще продължи да те изтезава емоционално, и ще те накара да се чувстваш като нищожество.
Но идва един момент, в който все по-трудно забравяш за нанесената болка. За мен беше след много години опити да оправя нещата. Осъзнах, че трябва да си тръгна, когато започнах да фантазирам за самостоятелно жилище. Сигурно място, на което да отглеждам сама детето си, където да ми е спокойно и да не стъпвам върху емоционално минирано поле. Трудно е, когато няма как да се случи веднага. Налага се да търпиш още и още, докато можеш да си позволиш финансово да избягаш от ада, в който си заживял доброволно. Но е първата крачка. Прави те по-силна. Кара те да има за какво да се държиш, докато те заливат с поредните обвинения. Започваш да визуализираш щастието си и постепенно да работиш с една-едничка цел.
Често се питам защо има такива хора. Какво им носи на тях това да тормозят най-близкия си човек. Защо не си дават сметка колко лош пример е това за собствените им деца. И тогава осъзнавам как всъщност аз нося отговорността детето ми да расте в добра здравословна среда. Как не искам то да попадне в същата ситуация след години. Длъжна съм заради него да избягам от този емоционален ад. Да, винаги ще се боря с вътрешната дилема дали е редно да лиша детето от присъствието на баща му, защото аз искам да избягам от него от егоизъм. Това са мисли, които имам. Колкото и да знам, че не трябва да търпя лошото отношение към себе си „само заради детето“, онова гласче вътре в мен ме кара да се съмнявам в решенията си. Така, както и той ме кара да се съмнявам във всичко.
Виж още: Да кажем СТОП на домашното насилие! Виж къде и как да потърсиш и да дадеш помощ
Колкото и да съм решена на промяна, винаги го има страха какво ще направи един такъв човек, когато осъзнае, че губи контрол. Може ли една горе-долу поносима ситуация рязко да се превърне в нетърпима? Постоянно си мисля как, за да си отмъсти, че искам да го напусна, е склонен да направи някоя гадория. Не се притеснявам физически, но не изключвам да ме постави във финансово невъзможна ситуация. Затова в момента дебна правилния момент и планирам. Планирам много внимателно всяка своя следваща стъпка, за да знам, че мога да си тръгна с високо вдигната глава.
Защото никога не е късно да искаш да започнеш наново. И ако не за себе си, то поне за това мъничко същество, което попива всяко твое действие и се учи да навигира живота чрез твоя пример.
