Даниела Владинова е психолог и психотерапевт, създател на „Space For Sharing“, жена, преминала през инвитро, и най-вече – майка на малко момиченце, което самата тя нарича своето чудо. Пътят ѝ до това място обаче не е бил лесен, подреден или сигурен. Той е минал през дълги периоди на чакане, въпроси без отговор, надежда, която се пропуква, и болка, за която често няма думи – онази тиха болка, която много жени носят сами, докато светът около тях продължава напред.
Днес Даниела говори открито за инфертилитета не защото това е „лесна“ тема, а защото знае колко самотно може да бъде преживяването. Историята ѝ е история за загуба и скръб, но и за смисъла, който може да се роди от тях – смисълът да бъдеш до други жени в най-уязвимите им моменти и да им напомниш, че не са сами, не са счупени и не са по-малко стойностни.
Здравей, Даниела. Разкажи ни, как започна твоята лична история и кой беше моментът, който те накара да говориш открито за темата инфертилитет?
Даниела: Историята ми започна както при много двойки, които просто мечтаят за дете и очакват това да се случи естествено. Отвътре усещах, обаче, че това няма да ми се случи лесно. Имам диагностицирано заболяване, което ограничаваше шансовете ми. След месеци опити, все пак забременях естествено, което беше цяло чудо. Не можех да повярвам. Всичко уж вървеше добре до един преглед в 11 г.с., когато се установи, че бебето беше спряло да се развива. Тогава преживях страхотен удар и усетих огромна болка.
Тази загуба ме разтърси дълбоко, и най-трудното беше, че се сблъсках с нея по време на пандемията, когато не бяха позволени никакви визити в болниците, и аз преминах през преживяването на аборта съвсем сама – не допускаха партньора или близките ми в болницата. Но никога няма да забравя жените, с които лежахме заедно, които преминавахме заедно през същото – огромната подкрепа, която усетих от хора, които преминават заедно с мен през това преживяване. Плакахме заедно, гневихме се, но успяхме да намерим сили и да се разсмеем. Накрая си поръчахме храна от близък ресторант в болничната стая. Никога не ги видях повече, надявам се да са добре, но близостта и разбирането, които усетих в този момент, оставиха следа в мен.
Още тогава в мен се зароди зрънце, което ми казваше да преобразувам болката си в смисъл – да намеря начин, по който да мога да помагам на хора, чиито път към родителството е осеян с трудности и неяснота.
След аборта не можах да забременея повече естествено. Опитвахме една година, и тогава стигнахме с партньора ми до решението да тръгнем по пътя на асиситираната репродукция. След месеци проследяване, опити, разочарования, най-накрая се случи и нашето чудо. За което съм благодарна всеки ден. По това време завършвах магистратурата си в специалност Психология на здравето в Софийския университет. Тогава реших, че тази тема ще бъде и професионалния ми път. Заедно с дипломния ми ръководител проведохме първото в България изследване на депресивността и тревожността при жени, преминаващи през процедури за асистирана репродукция. Тогава се срещнах с историите на още много жени, които преминаваха през ин витро и процедури за асистирана репродукция и още веднъж ми се потвърди това, което бях преживяла и сама – колко самотно е това преживяване, и с колко неразбиране се сблъскват жените и двойките по време на своя път. Така започнах да работя с жени и двойки, които преминават по този път.
Кои бяха най-трудните емоционални предизвикателства, през които премина, и как успя да ги преодолееш?
Даниела: Най-тежка безспорно беше загубата на първата ми бременност. Тогава преминах през много тежък епизод, на много болка и чувство на изолация – сякаш нямах право да ме боли, защото в живота нямаше място за моята болка. Впуснах се в много работа и се държах заета, за да се предпазя от болката. Най-тежки бяха чувствата на вина и провал – сякаш тялото ми ме беше предало. Сякаш не вършеше това, което му е зададено от природата. Имаше и завист към бременните, срам да си го призная, страх, че аз никога няма да стана майка. Помогна ми терапията, разговорите с партньора ми, позволението да скърбя, без да се правя на силна. И ресурсът на женските приятелства, където без страх от осъждане можех да говоря за преживяванията си.
Каква е ролята на моралната подкрепа в този процес според теб?
Даниела: Тя е равна по важност на медицинското лечение. В този период трябва да се погрижим, освен за преживяванията в тялото, така и за надеждите, хаоса и разбитото сърце. Човешко присъствие, някой който да казва „разбирам те“ и да попита от какво имаш нужда, могат да задържат човек над водата в такъв момент.
Имаше ли момент, в който се почувства неразбрана или сама?
Даниела: Много пъти. Особено когато чувах „Отпуснете се и ще стане“ или „Не го мисли толкова“. От тези думи боли, защото те омаловажават битката. В този период обаче се научих и да търся хора, които наистина могат да ме чуят и разберат.
Как се роди идеята за пространството за споделяне и подкрепа?
Даниела: Пространството се роди от собствената ми нужда. Когато аз преминавах през това, мечтаех за пространство без клишета, без табута, без съвети тип „бъди позитивна“, но където има истински разговор за страха, болката, гнева и надеждата. Така се роди „Space For Sharing“ – като отговор на тази нужда и като пространство за жените и двойките по този път.
Как реагират жените и семействата, които се свързват с теб?
Даниела: Те най-често търсят място, където просто да бъдат чути. Не чудодейни решения, а уверение, че не са „повредени“. Имат нужда някой да нормализира, както хаоса, през който преминават, така и хаоса вътре в тях. Някои търсят и място, където да научат повече за процеса, тъй като се сблъскват или с много малко или никаква, или с много противоречива инфопрмация.
Някои искат да разберат и какво е за тях да бъдат родители – какво означава за тях майчинството, и как могат да си представят, че би изглеждал техният път към родителството – дали през пътя на асистираната репродукция, осиновяването, или по друг начин.
Как обществото у нас приема темата инфертилитет?
Даниела: Виждам положителна промяна в последните години – говори се повече, има по-малко стигма, повече ресурси. Има голяма разлика дори и само от допреди 5 години. Но още битуват митове и срам. Пътят е дълъг, но вече не е толкова самотен.
Какъв съвет би дала на жена в началото на този път?
Даниела: Да не го върви сама. Да потърси подкрепа – терапевт, общност, приятелки. Това е много ценен ресурс, не само по пътя към родителството, но и когато то се случи, по един или друг начин. И, най-вече, напомнянето, че стойността на жената не се измерва с две чертички.
Какво ти дава сили днес?
Даниела: Дъщеря ми, пътя, по който минах, но и жените, които ми пишат „благодаря ти, че каза това, мислех си, че само на мен ми се случва“. Вярвам, че трудностите и болката имат смисъл, когато се превърнат в мост към другия.
Къде могат да те открият читателите?
Даниела: В Instagram съм като @spaceforsharing, на сайта ми www.spaceforsharing.eu, а в практиката ми работя онлайн и на живо с жени и двойки по пътя към родителството.Благодаря за възможността да споделя – дано думите ми докоснат някоя жена, която точно днес има нужда от това 💛.
