Независимо какъв подход на възпитание следваме, крайната цел на всички родители е да възпитаваме у децата самодисциплина.
Можем да дефинираме „самодисциплината“ като
способността да преследваме това, което искаме, въпреки изкушенията да се откажем.
А изкушението да се откажем обикновено идва от това, че процеса да постигнем крайната си цел е труден, изисква усилия и не е сигурно дали накрая ще се справим или не. Затова, за да упражняваме самодисциплина е необходимо да може да толерираме чувството на дискомфорт (тук “чувството на дискомфорт” е обобщение на различни неприятни емоции – разочарование, раздразнение, притеснение, несигурност и т.н..)
Например, детето само спира интересната игра на телефона, за да си напише домашната. То се справя с моментното чувство на дискомфорт от прекъсването на нещо приятно, за да постигне целта – изпълнена домашна. Или пък среща трудна задача по математика в домашната и не може да стигне до правилния отговор – ето го изкушението да се откаже. Трябва да се справи с чувството на дискомфорт и да опита отново, за да намери решението.
Затова, ако искаме децата да развиват самодисциплина, трябва да им помогнем да развиват умението да толерират дискомфорт. А това е пряко свързано с нашето умение да толерираме техния дискомфорт.
Ние обичаме децата си и ни е трудно (= изпитваме дискомфорт) да гледаме как те “се мъчат” да наредят пъзела, да си вържат обувките или да преговарят с брат си за някоя играчка. Затова е толкова изкушаващо да се намесим – да им дадем готово решение, за да не се разстройват, да вържем обувките, за да може най-накрая да излезнем или да скрием играчката, за да няма повече мрънкане.
От тук се проявяват две крайности:
→ Ако винаги спасяваме децата и себе си от този дискомфорт, то не им предоставяме възможността да развият умението да толерират дискомфорт.
→ Ако винаги ги оставяме в трудни ситуации (= “оправяй се сам”) и не предлагаме подкрепа, има опасност не само децата да се научат да бягат от трудни неща, но и да се научат, че ние не желаем да ги подкрепяме. Това от своя страна може да намали доверието и близостта във взаимоотношенията ни.
Умереният подход на позитивното възпитание е да позволим на децата да изпитват дискомфорт, но в такива моменти да ги подкрепим емоционално – с емпатия, валидиране и насърчаване.
Има няколко ключови момента, за да може успешно да прилагаме този подход. Ще разгледаме примера с пъзела с дете на 3г, но същите стъпки са подходящи и за дете на 7г или тийнейджър на 15г.
№1 Контролираме импулса да спасяваме децата.
Да започнем от там как наблюдаваме как детето се бори с нещо. Виждаме, че е хванало грешното парче на пъзела и се опитва да го набута и не се получава…Детето започва да мрънка или да се изнервя – ето го момента на неговия дискомфорт, усещаме как след секунда ще се разплаче от раздразнение (или ще хвърли пъзела). У нас се събужда силен порив да се спуснем да му помогнем – да дадем правилното парче или поне да обясним защо тези двете не може да бъдат сглобени. Но така просто премахваме дискомфорта, а не помагаме на детето да го толерира.
Същевременно да стоим и да гледаме може да е неприятно за нас. Тогава помага да вдишаме дълбоко и да издишаме бавно – да си дадем няколко секунди пауза и да си напомним, че:
- това пред нас не е кризисна ситуация, не е опасност
- детето не се бори с нещо страшно и не страда прекалено много
- този момент е тренировка за други бъдещи моменти на трудност
- нашето спокойствие помага на детето
Виж още: Защо емоционалната интелигентност е ключово умение в родителството
№ 2 – Подкрепяме детето с емпатия и валидиране на емоциите
Да, най-вероятно си мислите “Пак ли емпатия?! Какво общо има със самодисциплината това?”. Ето как са свързани…
Ако дискомфортът е прекалено силен, вероятно е детето да се откаже, да избяга или да избухне в емоция – дали с раздразнение или разочарование, с хвърляне или плач. Ние пък искаме да го подкрепим да толерира тази емоция още малко и емпатията и валидирането помагат точно с това.
Емпатията –“О, миличко, виждам колко те дразни този пъзел като не се получава”, е свързване с детето и му дава усещането, че то не е само, че ние сме с него в този дискомфорт. Нашето спокойствие му дава увереност, че тази ситуация не е толкова страшна, че ние вярваме в неговата способност да се справи.
Валидирането “Не е лесно да нареждаш пъзел. И на мен ми е трудно, когато не мога да намеря правилните парченца.” също помага, като дава увереност на детето, че неговите емоции са истински и ние ги разбираме.
Така вече, с нашата емпатия и валидиране, детето може да толерира малко повече дискомфорт. Може да пробва още едно парче на пъзела, пак да не се получи, и пак цялата история да свърши в тръшкане. Но все пак детето е успяло да толерира дискомфорта няколко секунди по-дълго – стъпка в развитието на това умение! Възможно е и да има търпението да пробва още два или три пъти и да успее – тогава пък директно изпитва позитивния резултат, наградата на умението да толерира дискомфорта.
№ 3 – Умереност в трудностите
Заслужава си да отделим минутка да разгледаме разликата между това да позволим на детето да изпита дискомфорт и това ние съзнателно да го поставяме пред трудни ситуации с цел да придобива опит и да се научи по-бързо. Хубаво е и да използваме преценката си за това колко голямо е усилието пред детето – дали е според способностите му или далеч не.
В нашия пример с пъзела, ако знаем че детето бързо се изнервя, може да ограничим колко парченца има пред него – ако винаги лесно се справя с пъзел от две-три части, може да му дадем пъзел от четири, пет, шест. Ако вместо това предложим пъзел от тридесет части, дори да успеем да подкрепим за малко с емпатия и валидиране, вероятно е детето бързо да се обезкуражи и след няколко такива опита има шанс да си направи извода “няма смисъл да опитвам, аз не се справям с пъзели.” Разгледано в друга ситуация, ако искаме детето на 6 години да си подреди стаята и това обикновено му е трудно, може да помогне ако заедно с детето направим схема и по този начин разделим предизвикателството на по-малки стъпки.
Виж още: Как да спрем да избухваме с децата
№ 4 – Фокус върху процеса вместо резултата
Помага да си напомним, че не е толкова важно да получим подреден пъзел, а по-скоро да научим детето да пробва и ако двете парченца не си пасват, да пробва отново. Ако детето се учи да се облича само, не е най-важното да си пъхне ръцете в ръкавите от раз, а по-скоро искаме да запази спокойствие ако ръчичката не влиза и да знае как да продължи. Когато си напомняме този принцип, естествено ще променим и начина, по който обясняваме или учим детето на нови умения. Когато ние ценим положените усилия (=толериране на дискомфорт в процеса), тогава и детето ще цени и развива това качество у себе си.
В заключение отново ще се върнем към това какво е самодисциплината – способността да преследваме това, което искаме, въпреки изкушенията да се откажем.
Самодисциплината не може да се развива, когато някой друг има контрол под формата на наказания и награди.
Затова позитивното възпитание е толкова ефективен подход в отглеждането на отговорни деца. То се базира на взаимно уважение, разумни граници, поднесени с любов, насърчаване и решаване на проблеми заедно с детето, фокус върху добър процес, емоционална интелигентност и ефективна комуникация. Може да откриете още много идеи как да прилагате позитивното възпитание с децата вкъщи в онлайн страниците на Мили Думи, в курсовете по Позитивно Възпитание (тук) или книгите на Джейн Нелсън.
