Всеки ден животът ни среща с нови хора – някои от тях вървят дълго с нас по пътя ни, други го пресичат за кратко и забравяме за тях, а трети се появяват на най-натоварените ни житейски кръстовища, за да ни помогнат да продължим напред. Радина Велчева е от третите – човек с мисия, преживял много предизвикателства и много щастие, натрупал мъдрост, любов и смирение, за да помага на стотици други. Тя е от хората, които, ако пресекат веднъж пътя ти, оставят толкова дълбока следа в сърцето ти, че никога повече не можеш да я забравиш.
Моят път с Радина се пресече преди повече от 10 години, когато, като млад редактор, пишещ за женско здраве в списание Grazia, се срещнах с основателката на фондация „Искам бебе”, за да си говорим за репродуктивните проблеми и инвитро процедурите в България. И смело мога да кажа, че това е един от разговорите, които преначертаха журналистическия ми път.
Сълзи, смях, истории, които те ядосват, още сълзи, още истории, които те карат да се чувстваш безсилен. Не можех да повярвам, че семейства, които толкова искат да имат дете, не срещат никаква подкрепа от никъде. Не просто не срещат подкрепа, ами се сблъскват със стена от бездушни институции, финансови проблеми, сломяващо обществено мнение. Последваха още много интервюта с жени, лекари и семейства, които са поели по тежкия път към мечтаното бебе. И още много сълзи. И още много щастливи истории.
Разговорът ми с Радина днес е като приказка. От онези хубавите, които четем на мечтаните си и чакани деца. В които героите минават през много препятствия, но накрая живеят дълго и щастливо.
Защото 15 години след създаването на фондация „Искам бебе”, с неуморната работа на стотици семейства, много от проблемите вече са решени – има държавно финансиране за инвитро процедури, психологическа подкрепа и тонове информация. Днес едно ново поколение жени минава по този път, и колкото и труден и емоционален да е той, на най-натоварените кръстовища има кой да им подаде ръка.
А Радина Велчева е от онези хора, които винаги са там. Затова, точно с нейното интервю решихме да започнем този месец, посветен на темата „Как да бъдем по-добри”.
Виж още: Милена Златкова споделя всичко, което трябва да знаем за донорството на яйцеклетки
Изминаха 15 години от създаването на фондация „Искам бебе”. Разкажи ни за началото, как дойде идеята, какви бяха първите стъпки?
Често си мисля за ентусиазма, който една бременна жена или вече майка влага в този сложен процес – пътят към родителството. Може би точно този автентичен ентусиазъм е рецептата на всяка една от нас да прави част от големите промени в живота си именно в този период. Стремежът към мечтаното майчинство толкова дълбоко ни променя, че като се обърнеш назад, често оставаш шокиран от нещата, които вече си направил. Така се чувствам и аз днес – вече почти на 50 години, с лека умора, но с преизпълнено сърце от живототворящи емоции.
Когато „раждахме” „Искам бебе”, ситуацията в България беше абсолютно безнадеждна за нас – бездетните семейства.
Не само че беше ужасно заклеймяващо да си „ялова”, но и почти никой от нас нямаше финансовата възможност да продължи да се лекува.
Името на нашата организация дойде като уловен вик за помощ от моя много близка приятелка, с която заедно правехме опити за забременяване. Един ден тя отказа да подписва документи и да отговаря на въпроси – просто написа на един лист с големи букви: „Искам бебе”!
И така, лека-полека, с нея и още няколко „луди глави”, започнахме да правим предаване в телевизия „Европа” в далечната 2006 година. После, съвсем случайно (колко вярвам в не-случайните случайности), точно на Благовещение, 2007 година, излезе регистрацията на фондация „Искам бебе”. И всъщност, като че ли наистина от този момент до ден днешен, всичко, с което се захванем, просто ни се получава и носим „благите вести” с нас.
Кои са най-големите успехи и извоювани победи от теб и фондацията през тези години?
На първо място показахме, че когато каузата е чиста, може да се действа отборно и всички да изобилстват от доброто, което получават. Победите не са за самостоятелните играчи, защото в нашата всеотдайна работа няма губещи. Може би най-голямата ни победа е фактът, че за бездетните двойки вече има изход – може да споделят спокойно за проблемите си, да търсят адекватни решения, както и финансиране за лечението си. Създаването на Държавния фонд инвитро (с официално название Център за асистирана репродукция) е огромната ни обща победа – именно на нас, пациентите.
В съзнанието ми, докато тупти сърцето ми, завинаги остава онази студена декемврийска нощ, когато стотина жени и мъже от фондациите „Зачатие” и „Искам бебе” изкрещяхме силно нашето „Искаме да раждаме деца на България”. В мрака блестяха само сълзите, които се търкаляха по бузите ни, докато бутахме празните бебешки колички пред НДК.
Към днешна дата едва ли някой се замисля, че само преди десетина години всички ние сами финансирахме инвитро процедурите си.
Към момента държавата отпуска 20 милиона лева за инвитро, т.е. всяка двойка, до навършването на 43-годишна възраст на жената, има право на четири безплатни опита инвитро.
Друг голям успех на „Искам бебе” е създаването на Националната програма за емоционална подкрепа на жените с репродуктивни проблеми. Вече повече от 10 години сме в челните редици в Европа именно по начина, чрез който успяваме да съчетаем грижите – на държавата, на общините, на лекарите и психолозите – към семействата, борещи се за дете. А това е велико умение, защото единственото, което влагаме, е любов и разбиране. При нас няма гняв и безпокойство, няма напрежение или търсене на вина. Просто успяваме да обединим различните хора в общата мисия – за чаканите деца.
Виж още: Д-р Мефтуне Шефкетова за репродуктивното здраве и смисъла от профилактика
Как през годините се промени отношението и разбирането за инвитро в България – от страна на обществото, лекарите, държавата?
Честно казано, когато се връщам в онези много тежки и емоционално вкаменяващи ме моменти, си давам сметка, че проблемът, реално, е бил в липсата на информация и в това, че не знаеш какво да направиш, ако са ти съобщили новината: „Не можеш да имаш деца по естествен път. Ще се наложи да направим инвитро!“.
Самата дума „инвитро” звучеше толкова страшно, все едно е дошъл краят на света. На мен самата ми трябваха може би две години, за да проумея какво се случва с мен. В същото време изследванията и процедурите са толкова скъпи, че освен да продаваш имуществото си, друго не ти остава. Така, постепенно, с помощта на много съмишленици, започнахме да прокарваме пътечката.
Тук е мястото да благодаря специално на обществените личности, с които тръгнахме в самото начало – Мария Капон, Цветелина Бориславова, д-р Антония Първанова, доц. Борислав Великов, д-р Милен Врабевски. Не мога да не спомена имената и на двама големи български лекари, които вече не са между живите – д-р Николай Лалев – първият директор на Фонд инвитро, и д-р Евгений Желев – тогавашният министър на здравеопазването – лека им пръст и на двамата – с които извървяхме първите стъпки на голямата промяна.
Благодарна съм и на нашите прекрасни лекари – д-р Георги Стаменов, екипът на проф. Атанас Щерев, д-р Георги Николов и д-р Табакова, д-р Йосиф Димитров, д-р Любомир Бойчев, д-р Кателия Александров, д-р Даниел Димов, д-р Таня Янакиева, д-р Вакрилов, д-р Веско Пенков и много други специалисти, с които вървим рамо до рамо до днес. Най-много ме радва това, че все повече млади лекари остават в България и стават отлични специалисти.
Какво още е необходимо да се направи?
На първо място е необходимо да се говори за навременното родителство. Все повече се измества възрастта за раждане на първо дете, а това оказва ключово влияние върху цялостния репродуктивен статус на обществото ни. Понякога имам чувството, че все едно сме отсъствали от часовете по биология в училище.
Няма особена поколенческа разлика в репродуктивния часовник – от този на нашите баби, та до днес. Да, но нашите баби и майки са раждали децата си на около 20-22 години, а днес е особено важно „да внимаваш да не забременееш в университета!”. А кога да забременееш?
Моят апел е към младите момчета и момичета, които имат своите партньори – да не отлагат раждането на дете в семейството. Много млади хора смятат, че точно сега не им е времето, че няма как да имат проблем със забременяването с желано дете, но фактите са други.
Все по-млади хора имат репродуктивни проблеми и колкото по-рано нормализираме говоренето по този проблем, толкова е по-голям шансът да си помогнем взаимно.
Коя беше Радина през 2007 година и коя е днес?
Надявам се да не съм се променила много и бръчките около очите ми да са само белег и възможност да гледам на света по-мъдро и с повече спокойствие.
Как се промени животът ти с появата на децата ти?
Както на всяка друга жена, която се хвърля в приключението „майчинство”. Все пак станах майка на 40 за първи път, на 45 – за втори път и изведнъж всичко си дойде на мястото. Майчинството пренарежда незабавно приоритетите и единствената възможност да съчетаваш добре социалната активност и отдадеността към децата е дисциплина и подкрепа от партньора до нас.
Слава Богу, че при нас това сработва отлично и аз съм толкова щастлива, че първото ми дете – „Искам бебе”, което е вече почти на 15 години, среща все повече последователи и съмишленици. Иска ми се да бъда любяща и спокойна майка, да имам достатъчно време, в което да се уча от децата си. Колкото повече порастват Йоанна и Симо, толкова повече се убеждавам, че точно те, чрез своята призма на възприятие за света, са моят начин на порастване.
Виж още: Чудесата се случват и историята на това раждане е доказателството
Ти си опора и вдъхновение за стотици жени към сбъдването на мечтата им за бебе. Какво ти дава сили и енергия на теб да продължаваш по този път, въпреки всички предизвикателства, с които се сблъскваш?
Случващият се живот – това е силата! Аз съм щастливка, че ми се „падна” точно тази съдба – да извървявам пътя до мечтаното дете заедно с хората, които са ми доверили болката и тъгата си. Неописуемо е чувството, когато чуя щастливия тембър в гласа на бъдещата мама – „Ради, тестът ми за бременност е положителен и ти си първият човек, на когото споделям това!”.
Затварям телефона и пред мен вече е изрисувана следващата житейска щастлива картина – очаквана и много красива бременност, след това – детенце или близнаци! И си казвам: Да, всичко си дойде на мястото. Оттук нататък мога само да се моля всичко да върви по Божия план.
За да бъдем полезни на нашите читателки, нека дадем някои насоки. Ако двойка разбере, че има репродуктивни проблеми, какви са стъпките, които трябва да предприеме?
На първо място е добре да се знае това, че
ако мечтаното бебе не идва в продължение на шест месеца, най-късно до една година, е добре да се ориентирате към специалист по репродуктивна медицина.
Държа да кажа, че в България имаме едни от най-добрите – и млади, и утвърдени вече – специалисти по асистирана репродукция, по диагностика и проследяване на бременност след инвитро. Имаме около 30 клиники по репродуктивно здраве – в София, Пловдив, Варна, имаме отлични специалисти и в Тутракан, и в Шумен, и в Плевен.
Особено важен е и фактът, че в нашите клиники се работи екипно – търси се помощ от ендокринолози, имунолози, диетолози и психолози. Ние от „Искам бебе” – като доброволци и пациенти, минали по този нелек път – помагаме с логистиката, с допълнителна информация и организиране на много дарителски инициативи. Стартирахме и с издаване на безплатно хартиено и онлайн списание „Искам бебе”, което дава много информация на пациентите и ги ориентира в търсенето на специалисти.
Обръщам внимание и на факта, че ако на пациентите им предстои инвитро процедура (поради различни медицински фактори) и жената е на възраст до 43 години, те имат право на финансиране от Държавния инвитро фонд – Център за асистирана репродукция. Всяка клиника, която има сключен договор с ЦАР, може да даде допълнителна информация за това как се кандидатства. Одобрението за финансиране става след най-много месец и половина.
Какви са основните трудности, пред които се изправят двойките по пътя към бебето? За какво трябва да са подготвени?
Преди всичко трябва да имат вяра в себе си като двойка. Нужни са смелост и приемане, споделяне на страховете, както и да не се самообвиняват за случващото се.
Когато желаното бебе се бави, проблемът е общ, но той има своето адекватно решение само тогава, когато партньорите действат като екип.
Често ми се е случвало да падам жестоко духом след неуспешните ми процедури, да плача и да се самосъжалявам, да искам да се разделим, за да има той шанс за дете, щом аз не мога! Но до мен винаги, през всичките тези 15-16 години опити за дете, съм усещала здравата ръка на мъжа ми Божидар. Това е най-естественото състояние за двойките, при които любовта е водещият мотив за дете.
Нужно е време, доверие, мир в сърцата и лека полека нещата се подреждат. В едно се убедих за всичките тези години – ако една жена иска да бъде майка, няма сила на света, която да я спре!
Виж още: Пътят към щастието – от много неизвестни до двете мечтани чертички
