Пътят към щастието – от много неизвестни до двете мечтани чертички

Когато екипът на Mammi.bg реши да даде възможност на своите читатели да споделят личните си истории по пътя на майчинството, се надявахме те да дадат кураж на майките, които четат, че не са сами. Не предполагахме, колко развълнувани ще останем самите ние. Но е факт, че всяка история дълбоко ни докосва и придава смисъл на работата ни.

Точно така се случи и когато прочетохме разказа на Нинел Боянова. Благодарим ѝ за доверието да сподели с нас за своя път към щастието, както тя самата озаглави своята история. Днес Нинел е на 31 години, майка на 4-месечната Далиа. Но чака пет дълги години за най-съдбовната среща в живота си. Сблъсква се с много въпроси, твърде малко отговори и поредица от трудности…

Какво ѝ дава сила? Как се извървява пътят към най-голямото щастие, когато то изглежда толкова далечно? Даваме думата на Нинел!

„К огато имам дете, аз няма да правя така!“. Едва ли има някой, който не е казвал тази реплика на родителите си. Е, и аз не съм изключение и съм я използвала, когато нещо не ми е харесвало. С времето, вече бях започнала все повече и повече да искам и аз да стана майка, да имам моя шанс да отгледам и възпитам моето дете.

Когато вземеш това променящо живота решение обаче, надали очакваш, че ще имаш проблеми. В началото, преди вече цели пет години, всеки месец с нетърпение чаках момента, в който ще си направя тест за бременност. Със съпруга ми нетърпеливо поглеждахме към всеки един и очаквахме положителния резултат, който все не идваше.

Още в началото взех решение да потърся специалист за помощ, понеже никога не съм имала редовна менструация, а и като ученичка бях лекувала веднъж поликистозни яйчници. Вече, с евентуална идея какъв може да е моят проблем, записах час при специалист. Нямах дори бегла идея какво ме очаква оттам насетне. 

Когато отидеш в ранен етап на опити за забременяване, лекарите казват как трябва да се изчака, че е прекалено рано да се търси проблем. Там вътрешното усещане на една жена няма особено значение. И аз получих точно такъв отговор. „Опитвайте поне осем месеца и, ако нищо не стане, тогава елате пак.“, бяха точните думи на лекаря, запечатали се в ума ми и до ден днешен.

Усещах, че нещо не е наред, но не знаех какво. Аз съм възпитана да вярвам на лекарите и да изпълнявам техните препоръки и това е основната причина, поради която не послушах вътрешния си инстинкт. 

Но това беше само началото. Докато течаха тези осем месеца започнах да обръщам по-голямо внимание на своето здраве. Вече бях забелязала нещо нередно в собствената си походка и съпругът ми ме окуражи да посетя лекар, за да се уверим, че няма проблеми и там. Е, това беше началото на изживяване, което промени целия ми живот. 

Отидох на преглед при ортопед, който ни насочи към невролог, за да стигна до ревматолог, без да се знае точната диагноза. Борейки се за дете, да чуеш диагнози като множествена склероза, тумор и некроза на мускулна тъкан, е меко казано ужасно. По това време, при един от редовните ми прегледи при гинеколог, разбрахме и че нямам овулация. Причината – неуточнена. 

Започнахме борба на два фронта. На първия вече предполагахме, че ще се стигне до изследвания и бяхме поне малко подготвени за това. На втория – борба, за да се разбере защо започвам да вървя все по-зле. 

Виж още: За бременността с тромбофилия от първо лице разказва Цвета Евтимов

Последваха няколко влизания в болница, няколко ядрено магнитни резонанса и няколко пъти промяна на диагнозата, докато не ми казаха, че най-вероятно е миопатия. Това е хронично заболяване, което се характеризира с прогресивна атрофия на мускулите. За момента се знае, че е генетично и се предполага, че е автоимунно. Започнахме да търсим лекари, които да ми помогнат или поне да ни дадат повече информация какво следва от тук насетне. И това не се е променило и до днес.

По същото време, докато обикаляхме лекарите относно миопатията, ни препоръчаха репродуктивен специалист, когото решихме да посетим с надеждата поне там да открием какъв е проблемът и да го отстраним. След първия преглед, аз бях изключително въодушевена и бях сигурна, че това е лекарят, който ще ни помогне.

Назначиха ни изследвания, но за лош късмет настъпи първият пълен локдаун през март 2020-а. Нямаше какво да направим, освен да чакаме отново да възобновят плановите приеми и прегледи. Май 2020-а, веднага щом отвориха за прегледи, отидохме на предварително решената цветна снимка за проводимост на тръбите. Там се оказа, че са двустранно запушени, но за първи път имахме късмет и по време на процедурата се отпушиха и двете. Резултатът бяха две проводими вече тръби, като дясната със сраствания и с ляв поликистозен яйчник. Въпреки неокуражаващия резултат, на последващ преглед взехме решение да се пробваме с процедура за инсеминация, като опитаме и медикаментозна овулация. 

Отне ни няколко месеца, за да успеем да се подготвим и двамата със съпруга ми за тази процедура.

Първият ни опит беше неуспешен, но това в нито един момент не ни отказа. Аз бях напълно убедена, че с този лекар ще успеем да сбъднем нашата мечта.

Така, още на следващия месец, направихме втора инсеминация, която беше успешна. 

В седмицата след инсеминацията се почуствах изключително отпаднала. Спеше ми се постоянно и това съвпадна с лека настинка. След приема на лекарствата за настинката бях убедена, че не съм бременна, но менструацията ми така и не идваше. На 1 октомври, рано сутринта преди работа, реших да направя тест. За първи път видях заветните две чертички.

Най-накрая, след години борба, аз бях бременна! Няма думи, които да опишат радостта ми.

Още на следващия ден отидохме на преглед, където се потвърди, че е вътре в матката, а на 16 октомври чухме за първи път сърцебиенето на нашето мъничко съкровище. 

Последваха няколко месеца, в които нямах представа какво ще се случи и как ще протече бременността ми, заради заболяването ми. Доста рано се наложи да изляза в болничен, заради опасността от спъване и падане, което беше основното ни притеснение. За щастие, оказа се, че по време на бременност, автоимунното заболяване е в ремисия, което доста улесни цялото изживяване. Беше огромно успокоение, когато с напредването на бременността ми и всички прегледни, на които ходех, се виждаше, че бебето се развива добре и в норми.

Под въпрос беше само самото раждане. До последния момент много се надявах да е нормално, но малката имаше други планове. Не съм сигурна дали просто така се случи, или заради миопатията ми, но не усетих никакви контракции. Вече преносвах и на последните прегледи се виждаше, че бебето се е обърнало с главата надолу, но все си стои високо в таза ми, без да слиза надолу. Това наложи и раждане чрез секцио.

За мой огромен късмет се възстанових изключително бързо от операцията и още от края на втория ден след нея вече кърмех малката (нещо, на което много държах и се подготвях още от началото на деветия месец). Изписаха ни ден по-рано, понеже и двете бяхме добре, като тя дори вече беше качила след първоначалната загуба на тегло. 

Виж още: Инвитро не е единственото решение, ако бебето се бави казва д-р Мефтуне Шефкетова

Така започна нашата приказка – с много борба, прегледи, манипулации, медикаменти. Половината от пътя е изминат – радваме се на едно изключително здраво, щастливо и усмихнато момиченце. Остава ни само другата половина – тази, в която ще може със сигурност да се уточни диагнозата и да се предприеме лечение. Безкрайно благодарна съм на съпруга ми и семейството, които ми помагаха и бяха до мен през цялото време. Без подкрепата им нищо от това нямаше да е възможно!

А мен всичко ме научи да не се предавам, да не унивам и да гледам винаги положително. И това смятам да продължа да правя –

лечение ще се намери и аз вярвам силно, че отново ще успея да тичам и то тъкмо навреме, за да тичам заедно с нашата дъщеря! 

______________________

* Очакваме с нетърпение и твоята история! Ще се радвамe заедно да я разкажем и да вдъхнем надежда на всички мамми, че не са сами с чувствата и мислите си. Пиши ни на mammi.info@gmail.com!