Всяка жена отброява с огромно вълнение всеки миг от своята бременност. Най-вече защото с всеки изминал ден се доближава до най-мечтаната среща в живота си, но и защото иска да износи здраво бебе, ако може и до термин, но със сигурност не и да роди твърде рано. Това несъмнено е сред големите страхове на всяка бъдеща майка – преждевременното раждане. Но само една майка, която го е преживяла, знае какво наистина значи това – за бебето ѝ, за нея самата, за семейството.
Веднъж ни беше писала една жена, с молба да напишем нещо именно за тези майки – които раждат, но се прибират у дома без децата си, за празното креватче, в което не могат да сложат своето бебе, защото то ги чака в болницата. Мина доста време преди да можем да изпълним желанието ѝ. Защото дори да си преживял подобна раздяла, може никога да не си готов да говориш за нея. Радваме се обаче, че друга много смела дама реши да сподели с нас своята история. И да, тя има щастлив край! Но всеки път, когато я четем, настръхваме и очите се пълнят със сълзи, защото е история за борбата за живот, за майчината любов и за съдбата, която си знае работата, дори когато ние нямаме представа какво ни очаква…
Днес искаме да благодарим на Мария Александрийска, че сподели с нас историята за раждането на своя син Мартин! Надяваме се думите ѝ да вдъхнат сили на всички, които минават през изпитанието да гледат детето си в кувьоз. На всички тях искаме да кажем:
Кураж! Любов! Вяра!
„Синът ни се роди пет седмици по-рано и това го спаси.
Дъщеря ми беше на девет месеца, когато се оказах бременна в почти четвъртия месец с второто ни дете. Като изключим първоначалния шок от новината, в оставащите месеци се радвах на чудесна бременност. Всъщност и двете ми бременности бяха такива – никакво гадене, прекрасно настроение, бурно растяща коса, кожа като от реклама на корейски крем за лице. Честно, вярвах, че това е правилният ми хормонален код и не смятах, че някога нещо би могло да се обърка.
Раждането на първото ни дете, Рая, само затвърди тази моя мисъл – нормално раждане, което мина като по учебник. И в един прекрасен летен ден през 2015 година, след едва доловими признаци и въпрос към себе си – защо ли не се прибира този корем девет месеца след раждането – се оказах бременна отново. Последва втора чудесна бременност. По съвет на лекаря ми постепенно спрях да кърмя първото си дете и започнах осторожно да изготвям за нея дневен режим, който да облекчи ежедневието ни след появата на нейното братче.
Виж още: Как се гледат породени деца? Една лична история за двойното щастие на бързи обороти
Всичко продължаваше да върви прекрасно, докато един ден, при обичания ми преглед през седми месец, ми казаха, че бебето е обърнато седалищно. Мисълта за секцио ме ужаси откровено. Имах много пресни спомени от първото ми раждане, когато аз можех след един ден да ходя нормално, да сядам, да ставам, да обгрижвам бебето си. Дамата, с която деляхме стая, беше родила секцио и бледото ѝ, изкривено от болка лице, се беше набило в съзнанието ми – как всяко ставане от леглото беше трудност, как не можеше да стане, за да гушне бебето си, като плаче и отивах да ѝ помагам, как ходеше по коридора със ситни стъпки, докато аз се разхождах спокойно.
Ето, тук чувството за вид превъзходство над природата надви здравия разум. При следващото ми посещение на йогата за бременни обясних на инструкторката, че бебето ми е седалищно и дали знае упражнения, които могат да спомогнат обръщането му. Разбира се, на място, където бременните биват наричани „носещи живот” и „анестезия” е мръсна дума, „секциото” е нещо, за което се говори с отвращение и назидание. Това е едно от малкото неща, за които с тези жени там бяхме на една вълна. Те бяха така добри да ми пратят линкове с упражнения, които са уж безопасни и същевременно могат да спомогнат да обърнат бебето. Така и стана.
На следващия ми преглед лекарят с изненада установи, че бебето се е обърнало правилно и ще може да се роди нормално. Колко самодоволно щастлива бях тогава – просто една пречка, с която се справих идеално, казах си. И ето, че дойде краят на декември, пет седмици преди термина ми, когато при поредния ми преглед се установи, че имам контракции. Отново, със самочувствие и „компетенция” заявявам на лекаря ми, че това са обичайните контракции, които си имах и през двете бременности и нищо не бива да ни притеснява. Разбира се, той настоя да отида вечерта на повторен преглед. Каква досада изпитах, когато се върнах по-късно в болницата, навън беше студено, и аз бях принудена от лекаря си да наруша комфорта си и да отида на преглед.
Там ми беше казано, че родилният процес е стартирал. Отново, с типичното ми за този период поведение, обясних на лекарите, че са в грешка и си тръгнах. Слава Богу, моят съпруг е твърде здраво стъпил на земята човек и след като с насмешка му разказах как всички доктори са се объркали, ме закара почти насила обратно в болницата.
Стоях в залата, самозабравила се от мнимата си компетенция по перфектни бременности и перфектни раждания, напълно убедена, че всеки момент ще ме пратят вкъщи с думите „Извинете госпожо, вие бяхте права, ние сбъркахме, ще си бъдете бременна още пет седмици”. Обаче не стана така.
Тоновете на бебето започнаха да падат и след две дози окситоцин, се роди нашият Мартин. Чух го, че изплака и се отпуснах. Тогава дочух как сестрата каза на лекаря: „Вижте, докторе, възел“. Знаех, че не става дума за увиване на пъпна връв около врата, защото бях видяла бебето си и такова нещо нямаше. Тогава акушерката дойде при мен и с усмивка ми каза:
„Моето момиче, вечеряли сте с Господ. Децата, които се раждат живи с възелче на пъпната връв са най-големите късметлии в живота“.
С мозък, замъглен от упойки и други медикаменти, в този момент не осъзнах какво ми казва. После и лекарят ми дойде и сподели, че това е едно от трите бебета с възел на пъпната връв, което изражда живо. Още не осъзнавах.
Взеха Мартин и ми казаха, че трябва да постои в интензивно отделение.
Качиха ме в стаята ми и казаха, че по обяд ще можем да отидем да го видим. Бяха го преместили в слединтезивно отделение. В коридора на това отделение има снимки на бебета, които са родени по един килограм, че и по-малко. До снимките на всяко такова бебе има негова снимка като поотраснало.
Тези лекари там, тези магьосници, наистина правят чудеса с живота!
Влязохме в една стая с много бебета. Всички с много тръбички по тях. До всяко бебе стоят по двама души, които са вперили погледи в него. В тези погледи се четат толкова много неща. Една лекарка обикаляше всички бебета и обясняваше на родителите спокойно, бавно и обстоятелствено какво е състоянието на бебето им, какво следва, отговаряше спокойно и търпеливо на всичките им въпроси. И никой не се изнервяше, че чака. Всички можехме да стоим и да чакаме прави още часове, чинно строени до бебета си, за да получим информация.
Нашето бебе се беше родило с прилични тегло и ръст – беше 2600 грама. Налагаше се да останем в болницата седмица, защото беше „незрял” и имаше тежка жълтеница, която налагаше фототерапия (жълтеницата продължи още четири месеца). Накрая докторката се усмихна и каза: „Всичко ще бъде наред, имате голям късмет!”.
И някак тук започва моментът на осъзнаването.
Да, извадихме късмет, че бебето ни се роди по-рано, защото иначе нямаше да оцелее заради възела на пъпната връв, който спира притока на кислород към него. Този възел не се вижда на ехограф. Заради малкото време между двете бременности мускулатурата на корема ми не беше възстановена и втория път имах много голям корем. Вътре имаше много малко бебе, което е имало твърде много място да се преобръща. А и му бях помогнала с тези упражнения… Разбира се, никой не може да каже със сигурност, че именно тези упражнения са причината за появата на този възел. Това, обаче е мисъл, която така и никога не напусна съзнанието ми, а момчето ни е вече на шест години. Мисълта, че от високомерие, донякъде егоизъм и увереност, че имам влияние над всичко, можех да загубя бебето си. Само и само да не родя секцио. Сякаш щеше да е чак толкова страшно, колкото си го представях…
Това е история с щастлив край. Прибрахме се с нашето бебе вкъщи, където го чакаше едногодишна „кака”, за която той беше много интересен обект за забавление.
Днес си имаме шестгодишно момченце с много силен характер и с непоклатима воля да постига целите си – именно тази негова воля, с която той си проправи път към живота по-рано от очакваното.
Виж още: За бременността с тромбофилия от първо лице разказва Цвета Евтимов
____________________________
* Очакваме с нетърпение и твоята история! Ще се радвамe заедно да я разкажем и да вдъхнем надежда на всички мамми, че не са сами с чувствата и мислите си. Пиши ни на mammi.info@gmail.com!
