Когато Любов – наш автор и прекрасна майка на три дечица ни предложи да разкаже за своя живот със “Синдром на дефицит на вниманието“, веднага приехме на драго сърце. Бяхме чували за синдрома, но личният й разказ ни отвори очите за една тема, която е изключително важна за всеки родител. Любов споделя как е открила синдрома при дъщеря си и при себе си, как преминават техните дни и за какви сигнали да следим и ние.
Оставяме ви да се насладите на разказа й и ако решите да прочетете повече по темата, с две ръце препоръчваме книгата на Габор Мате “Разпилян Ум”. Тя се превърна за нас в задължително четиво, което съветваме всяка (бъдеща) мама да прочете.
“Бебето плаче и тръгвам с празната бутилка да му направя мляко, по пътя виждам, че лампата в тоалетната свети, много ме дразни, отивам да я изгася- стигайки до ключа, се сещам, че трябва да си отрежа една кожичка, която цяла нощ ме дразни. Режа я, вдигам поглед и се виждам в огледалото – сещам се, че не съм си намазала крем, слагам си и забелязвам, че свършва, все се каня да си поръчам ей оня изчистения, чиято реклама съм видяла преди няколко нощи.
Бебето! Тръгнала бях да му правя мляко- къде е шишето, не го намирам, ще взема ново. В кухнята, докато взимам друго, виждам петната от предното хранене, ако засъхнат става неприятно- бърша ги, и докато бърша, минавам целия плот и захващам мивката, в краката ми забелязвам с периферното зрение космите от кучето.
Откога ги гледам, само тази топка да обера- включвам прахосмукачката и изсмуквам велмите косми, но така и така съм я хванала, чакай да мина цялата къща- минавам я, бебето плаче. Бебето! Храна! Тичам към кухнята и по пътя виждам пералнята…не съм я пуснала. Новият прах къде е. Не го взех…отивам в банята…
Така протича една малка част от моя ден –денят на човек с дефицит на вниманието. Да, звучи забавно и смешно, но не е. Изтощително е. И непонятно за околните. Когато опиташ да обясниш, отговорът насреща винаги е един и същ: “Е, и аз забравям, нормално е, на всеки се случва, нищо ти няма!” или “Толкова си разсеяна, теб просто другите не те интересуват.”
За нас българите всеки проблем се решава по 2 начина- или като се неглижира, или като се обвинява човекът, от когото идва този проблем. И в двата случая има пренебрегване и налагане на стигма. Имаш депресия? Излез и се разходи и ще ти мине. На хапчета си? Абсурд- това са лигавщини, със сигурност си можела да се справиш и без тях, просто нямаш воля. Имаш дефицит на вниманието? Приятно извинение, за да оправдаеш грешките си и нежеланието да се фокусираш над определна работа.
Как живеят хората с диагнози в този свят, в който се налага да си мълчат и да се срамуват, ако състоянието им е различно от това на околните? Неразбрани и вечно притеснени, че ще бъдат обвинени, че сами са си виновни.
Началото на моята история:
Със синдрома на дефицит на вниманието (СДВ) се сблъсках преди 4 години, когато дъщеря ми вече посещаваше терапевт заради силно изразена тревожност. Според него обаче, всичко си беше наред и нямаше причина да се притеснявам. Тя винаги е била много емоционална и чувствителна. Но аз забелязвах нейната разпиляност (в мислите и действията), невъзможност за концентрация над една дейност без да започне няколко други и непрекъснато говорене без значение дали друг човек води разговор. Започнах да чета, да търся и открих много общи черти между нея и мен (причината те да ме ядосват толкова много, когато ги виждам като огледало), а поведението и ескалира със започването на училище. Тя знае много и може много, но не внимава в час, разсейват я шумовете, прозореца, другите деца, не желае да отговаря на въпроси, когато я изпитват, нито да пише, когато всички пишат. После го прави, но не и по чуждо желание. Да следва правила й е трудно.
Синдромът на дефицит на вниманието е много комплексен и често се бърка с разсеяност и мързел.
Ако диагноза не е поставена, хората страдат от тези епитети, защото сами вярват, че са мързеливи, безцелни и несериозни. Не разбират защо е така и просто приемат, че са глупави. Особено децата. Зрялото поколение живее с мотото- едно време нямаше такива състояния, оправдаващи мързела.
Характерни черти на хората със СДВ са:
*непрекъснато препускащ през ежедневните задачи и неопределни други мисли ум;
* често прекъсване на събеседника без вслушване в това, което има да ни каже;
* хиперфокус-ако сме намерили онова единствено занимание, което мислим, че най-после ще задържи вниманието ни завинаги;
* липса на фокус – когато трябва да слушаме неща, които изобщо не са интересни, когато темата ни е далечна, когато тревожността ни е повишена заради друго събитие и мозъкът ни работи в друга насока, поради депресия;
* трудна регулация на емоциите, като често вярваме в това, в което мозъка ни казва да вярваме, но реално не е истина, натрапчиви мисли;
* трудно взимане на елементарни решения и емоционална реакция, ако друг ни притиска с времето;
* липса на самочувствие и трудости в работата и в ученето;
* често е налице и сензорна чувствителност (дъщеря ми, например, не харесва водата, както и аз)
* краткотрайната памет е нарушена- често сме оградени от листчета и списъци, които трябва да свършим (но ги губим и пак пишем);
* често мислим само в черно и бяло, генерализираме събитията;
* стресирано живеем в света на “трябва” – защото всички около нас ни обясняват как не правим нещата по общоприетия начин;
*свръхкритика към себе си, тъй като смятаме, че не се справяме добре в никоя област;
Смених няколко психолога и нито един не можа да диагностицира дъщеря ми, нямали такива методи. Още повече никой не можа да даде дефиниция на състоянието й. Посетихме нерволози и психиатри, които поставиха диагноза само, защото им казах, че се съмнявам в нея. В училище е трудно, но имаме късмет с добра класна, която разбира и съдейства, но всички останали нямат възможност и търпение, за да проявят разбиране към нуждите и.
Аз лично съм се чувствала не на място и нещастна дълги години, в които съм сменяла хобита едно след друго, влагала съм във всяко много средства и след не повече от месец съм го зарязвала, започвала съм хиляди неща като съм изпадала в хиперфокус, които накрая не са се получили, защото никой не ме подкрепя. След като еуфорията отминеше, и другите кажеха “Нали ти казах, че така ще стане”, настъпваше вината и самобичуването и хиляди въпроси “Защо”. Когато бях по-млада, бях горда с мултитаскването, с което жонглирах ежедневно- гледах, телевизия, учех едновременно, говорех по телефона, проследявах и разговор, ако имаше такъв около мен, рядко някой можеше да ме сгащи неподготвена, с годините някак неусетно това мое качество намаля и по-скоро започна да ми пречи, отколкото да помага. След бърнаут и няколко епизода на депресия СДВ-то ми ескалира. Не довършвах започнатото, забравях следващото, заринах се с листчета (нямаше телефони), задрасквах ли задрасквах и задълженията ми никога не свършваха. Защото аз “трябваше” постоянно да върша нещо. Паметта ми е компрометирана до ден днешен. Нещо, което кара хората, които в последните години се запознават с мен, да ме мислят за глупава.
Какво се опитвам да правя, за да смекча чувството за вина и безполезност?
* С времето започнах да се уча да не захващам повече от 3 важни дейности. Например- да работя, да гледам децата и нещо друго за удоволстие по мой избор. Имало е периоди, когато съм започвала над 10 проекта наведнъж. Разбираемо, без успех.
* Опитвам се то-до листа ми да не включва повече от 5 неща на ден (много трудно с 2, а вече и 3 деца) и ако прехвърлям нещо от ден за ден повече от 5 дни, то преосмислям важността му. Защото нали знаете, важно не е равно на спешно.
* Уча се да си позволявам да си почивам и понякога да не започвам всичко на минутата. Искам помощ и открито заявявам, че имам нужда от време за себе си (нещо, което никога не бях правила, защото, нали, срамно е да показваш слабост).
* Също така някой път пускам контрола и оставям нещата да се случат естествено. Не винаги е нужен план. Защото плановете понякога не сработват в живота.
* Когато се появиха децата това с рутината на деня ме удари с пълна сила- аз имах нужда от точна прогама, за да се чувствам сигурна, обаче те често реагираха не както очаквах и проваляха плановете ми. Това, че аз бях решила да ходим в зоологическата и там те адски много да се кефят на животните, после да играят в близката градинка и накрая да гледат филмче, не означаваше нищо за тях. Още повече, че съобщавайки им предварително идеята ми, тя често се посрещаше с упреци, мрънкане и емоционална истерия. Да не забравяме, че едната ми дъщеря също има нужда от сигурност заради СДВ. Тоест за да се чувствам аз добре, пренебрегвам нейните очаквания и обратното. Това често ни води до доста експлозивни караници, в които аз успявам да се наложа само, защото съм родител и използвам заветното “Защото така казах!”.
* Мозъкът на хората със СДВ работи на съвсем различно ниво от този на другите хора. Това е доказан научен факт.
* Необходимо е повече време за асимилиране при промяна в плановете или изникнала по спешност задача. Например, ако знаем, че нещо ще се случи по различен начин от този, по който сме планирали, е необходимо да си дадем повече време за реакция, на нас или на отсрещния човек, който е със СДВ. В случая с детето, когато наближи време за излизане навън, можем да му кажем 20 минути по-рано като напомним след 10 и също така изброим необходимите действия- обличане, тоалетна, обуване. С малко думи и възможно най-ограничени задачи.
Това, което затруднява мен като майка със СДВ е именно този процес- тъй като забравям бързо, много често изброявам набързо да се направят 8 неща едно след друго. После очаквам да бъдат свършени. Естествено, налице е само едно. Максимум. И аз се ядосвам, а вече съм забравила 5 от своите заповеди. Затова опитвам да свеждам действията до 3 и да се надявам да бъдат свършени 2. (Често отново е само едно и това е ок). Мозъкът със СДВ няма възможност да задържа вниманието си достатъчно дълго, за да разбере словоизлияния, еднообразни текстове и дълги статии. (Както може би някой не би стигнал до финала на тази). Аз лично мога да чета само кратки анонси, най-добре с извадено най-важното с тирета. Рядко мога да изчитам страница на книга без да се отегча и често пропускам дългите описания. Дори книгата на Габор Мате за СДВ, писана от него като човек със СДВ, ми беше изключително трудна за четене, и остана недовършена.
Затова ще завърша с няколко обобщения от личен опит:
* Необходимо ни е повече време за разбиране на задълженията, затова нека те да бъдат систематизирани, кратки и не повече от 3 наведнъж.
* Необходимо ни е търпение и разбиране от другите, а не обвинения (все още непосилно за обществото ни)
* Можем и имаме право да потръсим помощ
* Не е нужно да свършим цялата работа на света днес
* Хубаво е да работим със специалист
* При трудности в училище, е добре да се потърси допълнителна помощ от човек, който детето ще хареса. Това изисква много време и търпение, но обратното няма да доведе до никакви резултати.
* Оценките са хубаво нещо, ако са добри, но те могат да бъдат и лош съдник за децата. Ако едно дете дава всичко от себе си, но просто не успява да се съсредоточи в среда с още 30 деца и учителка, притискаща го за времето, то няма как да успее да направи повече.
* Необходима ни е спокойна среда, която да не ни разсейва- телефони, телевизори, говор, прозорци.
И най-важното- за да използваме пълния си капацитет, е достатъчно да правим това, което обичаме, и което ни харесва. Би било толкова лесно, нали?”
