С екипа ни избрахме да посветим май месец на теми, свързани с личностното развитие. Защото то е процес. Не е крайна цел, която някога можем да достигнем, да теглим чертата и да кажем – „Готова съм, идеалната ми версия е завършена и е време да ѝ се насладя!”. Но именно това е хубавото – не дестинацията, а пътуването.
Решихме всяка от нас да сподели някои от своите най-запомнящи се стъпки по пътя към себепознанието и самоусъвършенстването. Надяваме се така да те вдъхновим, а и да ти дадем възможност да ни опознаеш малко по-добре.
Започваме с моя топ 5:
1. Книгата „Излекувай живота си” на Луиз Хей
Бях в гимназията, когато открих тази книга. Причината да я спомена е, че за мен тя олицетворява, до ден днешен, представата ми за връзката между здравето на душата и това на тялото. То боледува, когато на емоционално ниво нещо в нас се е объркало. Някои могат да подминат книгата като поредното заглавието тип „Помогни си сам”, но за мен е основа на целия ми мироглед за здраве – емоционално и физическо и за неразривната връзка помежду им. Винаги, когато имам здравословен проблем, посягам именно към тази книга, за да ме насочи накъде в себе си да погледна, ако вече сама не съм се досетила.
2. Документалният филм „Преди потопа” на Леонардо ди Каприо
Не съм човек на крайностите, никога не съм била, никога няма да бъда. Както обичам да казвам – „Липсва ми сектантският ген”. Затова, може би, никога няма да имам една единствена кауза, страст или мисия в живота. Но има теми, които дълбоко ме вълнуват, за които ми се иска да можех да направя много повече, а знам, че не мога.
Климатичните промени са една такава тема. Вярвам, че глобалното затопляне е сериозен проблем, макар да не го обсъждам с приятели по време на вечеря или почивки. Но ме вълнува сериозно, защото ми се иска да оставя след себе си едно по-добро място за живеене. Когато гледах документалния филм на Леонардо ди Каприо плаках. Нещо ме хвана за гърлото и дълго не ме пусна. След това започнах да обръщам много по-голямо внимание на етикетите на дрехите, на това какво ям, каква козметика ползвам, на каква програма пускам миялната и сушилнята, гася ли лампите в коридора… Знам, че не е достатъчно, далеч съм от мечтаната си версия, но се радвам, че поне имам очи и уши за проблема.
3. Моята работа – това съм аз
Отне доста дълго време да разбера какво е това, което наистина обичам да правя. И през това време осъзнах колко е важно да не спираш да търсиш своето призвание и да си отворен за възможността, то да се променя през годините. Да, има хора, които стават лекари на 22 години и остават такива за цял живот. Но други, като мен, търсят своето си нещо, пламъкът, който да разпалва въображението и страстта им. Някои са късметлии, намират го рано, на други им отнема години. Важно е, да не се отказваме, защото прекарваме работейки огромна част от времето си. Грехота е да жертваме миговете с любимите си хора в занимание, което не ни носи удоволствие, без значение колко плаща.
На 18 години мислех, че знам точно каква искам да стана. На 24 вече бях постигнала тази мечта. На 28 знаех, че е време за промяна. Обърнах гръб на всичко, което бях градила. Започнах отначало, в съвсем друга посока. Не съжалявам за нищо! Напротив. Опитвах нови неща, грешах, падах, ставах. Само за да мога на 34 да съм там, където бях преди 16 години и да съм по-уверена от всякога, че писането е моята голяма страст, че думите са моят начин да изразя себе си най-добре (е, фотографията също много ми помага понякога).
Животът е прекалено кратък, за да не си дадем шанс да сбъднем някоя мечта, колкото и налудничава да изглежда!
4. Пътят навътре е пътят напред
Отдавна исках да посетя психотерапевт. Най-вече защото истински вярвам в психотерапията и в способността ѝ да помага на хората да работят върху себе си, върху проблемите си и върху треските и гредите, които имат за дялане.
Едва на 33 години ми се отдаде тази възможност. Беше едно от най-трудните и най-смислени преживявания, които съм имала. Би ми се искало и да продължава, но пандемията малко промени ситуацията. При първа възможност обаче бих се върнала на терапия, защото смятам, че истинската работа започва отвътре! Няма нищо срамно, нищо притеснително, нищо страшно в това да потърсиш помощ за емоциите, с които се налага ежедневно да се справяш, със ситуации, които си преживял преди години, но още резонират дълбоко в сърцето ти.
За мен терапията е безценен съюзник и в навигирането на отношенията с най-близките и в справянето ни с ролите на съпруги, майки, дъщери, приятелки. Защото едно от най-важните неща, за да се усъвършенстваме, са именно отношенията ни с най-близките ни хора. Те са тези, които ни поставят на най-големи изпитания и ни правят човека, който сме. Знам, че аз нямаше да съм това, което съм, без родителите ми, съпруга ми, дъщеря ми и приятелите ми. Да не работя върху тези отношения и емоциите, които ми носят, за мен просто не е възможно!
5. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде
„Човек е човек, когато е на път”. Знам тази фраза от учителката ми по литература, която често цитираше неин любим поет. Тя е страстен пътешественик и в гимназията аз тайничко ѝ завиждах, понеже не спираше да обикаля Европа, а аз не бях напускала Велико Търново… Е, след като завърших гимназия, мисля, че наваксах. Обожавам да пътувам! Нося всяко посетено селце и мегаполис в сърцето си! Нямаше да съм човека, който съм днес и без моите пътувания.
Без четирите месеца, които прекарах в Лондон или лятото в Германия, без годежа ми в Ню Йорк или азиатските приключения с наедряло бременно коремче. Нямаше да съм и на мястото, където съм днес – едно село в покрайнините на Велико Търново, ако не бях пътувала достатъчно, за да знам, че от у дома по-хубаво няма или както обича да казва майка ми: „У дома и стените помагат”.
Очаквай историите и на останалата част от екипа ни. Всяка седмица една от нас ще споделя своите най-паметни стъпки по пътя към своето личностно развитие.
