„Психотерапията е начин да дадеш на душата си мехлема, от който има нужда, когато е наранена“, твърди психотерапевтът Детелина Стаменова.
Започвам представянето ѝ с този неин цитат неслучайно, а защото резонира изцяло с моето виждане за психотерапията и нуждата от нея, особено в периоди на трансформация. А когато станем родителите, именно душата ни е тази, която преминава през буря от емоции и продължава да се сблъсква с тях всеки ден занапред. Понякога е много хубаво, понякога е невероятно трудно, но винаги си заслужава, когато погледнем в очите на детето си.
Как обаче да съхраним себе си? Как да изградим здрава връзка с човека, който отглеждаме? Как да съумеем да му дадем корени и крила едновременно? Като майки всеки ден се сблъскваме с безкрайно много въпроси, кой от кой по-сложни, но е добре да знаем, че никога не сме сами в търсенето на отговори. И никога не е твърде късно или твърде рано да потърсим помощ. Затова днес задавам някои от въпросите, които вълнуват и мен именно на Детелина, която освен сертифициран психотерапевт, завършил юридическа психология и социология, е и майка на две дъщери.
Виж още: Съвети от психолози как да говорим с децата си
Кога една жена се превръща в майка? Когато забременее, когато роди или това е един по-дълъг процес?
Жените от малки играем на майки, защото имитираме своите мами. Хората така се учат – подражавайки. Да сме майки ни помага в това да сме „големи“, това е най-живият пример, който е пред нас. И докато сме такива в очите на децата си, има моменти, в които се чувстваме недостойни за ролята. Тази несигурност и стрес в някаква степен са здравословни, защото ни помагат да сменим гледната си точка, а сигурността, че знаем какво правим, може да даде доста храна за размисъл дали и къде може би имаме какво да поправим.
Несигурността от части идва и от факта, че никой не ни подготвя за ролята на майки. Учим се в движение. Ако има ускорен курс за това как да бъдем добри родители, какво би включвал от психологическа гледна точка?
Може би най-важното е да осъзнаем, че грижата за нашето собствено здраве, включително ментално, е в основата на това детето или децата ни да са добре.
Вие сте сайт за майки и като майка съм съгласна с важността на майчинството, но ми се иска все пак да оставим пространство и за това, че осъзнатото майчинство – желано и обмислено, допринася то да е щастливо за двете страни.
Никой не ни подготвя и за това, че можем да не влезем в такава роля. Има жени, които са осъзнали, че не биха били добри майки, понякога това решение идва след много разсъждания – и решават да се въздържат. При други, по една или друга причина, не се е стигнало до този момент.
Няма ускорен курс и по живот, и по травми, а ученето в движение започва от там, където вероятно се научаваме на другата гледна точка, на това да бъдем емпатийни и да уважаваме чуждото лично пространство и чувства. В този смисъл
приемането на детето като отделно същество със свой темперамент, свои нужди и свой вътрешен компас, което ние съпровождаме в първите му години, много помага да изградим връзка, основана на уважението и осъзнаването на ролята ни на родители.
Великите думи на Халил Джубран, на които сте попадали вероятно, го казват по-поетично: „Те са синове и дъщери на самия Живот, на неговия копнеж. Те идват чрез вас, но не от вас. И макар да са с вас, не ви принадлежат. Можете да им дадете любовта си, но не и мислите си. Защото те имат свои собствени мисли. Можете да приютите телата им и да им дадете дом, но не и душите им, защото те обитават дома на утрешния ден, те принадлежат на бъдещето, до което вие нямате достъп дори в сънищата си. Може да се опитвате да приличате на тях, но не ги карайте те да приличат на вас. Защото животът не се движи назад и не може да остане заключен във вчера. Вие сте лъкът, който изстрелва децата ви като живи стрели напред в живота. Стрелецът вижда целта по пътеката на вечността и Създателят насочва ръката ви със своята сила, за да може стрелата да отлети надалеч. Нека лъкът в ръката на Създателя бъде опънат към радостта, Защото Бог обича и полета на стрелата, но и лъка, който е стабилен“.
В последните десетилетия се появиха много курсове, книги и групи, в които се говори за детско възпитание, много колеги работят със семейства и вече много хора търсят консултация за децата си, като първо се вглеждат в своето поведение и по какъв начин децата отговарят на него, а не да търсят детския психолог да „поправи“ отрочето.
В днешно време отвсякъде се говори за „добрата майка”, „перфектната майка”. Това е голямо напрежение – този стремеж към един перфектен образ. Как да се измъкнем от неговия капан?
Няма психолог, който да участва в играта на перфектна майка, ако е истински психолог – това си е регионално, държавно, дори олимпийско състезание на някои от майките. Една перфектна майка дори ограбва възможността на дъщеря си да е по-добра от нея – или на сина си – да намери нейна по-добра версия.
Според Дейвид Уиникът най-доброто, което може да направите, е да сте „достатъчно добра майка“. Бих казала и „достатъчно добри родители“. В това „достатъчно“ някой може да прочете примирение, но смисълът, който се влага е, че ако се стремим към съвършенството няма да можем да присъстваме в живота на детето, включително показвайки как се греши.
Идеята за безгрешност води до изкривена култура, при която, в крайна сметка, съжителстват стегнати в някаква нелепа перфектност до изродени форми на грешки, които се замитат под килима.
С раждането и ние жените се раждаме като майки. Но тази трансформация не винаги минава леко и някои от нас се сблъскват със състояния като бейби блус или дори следродилна депресия. Какво би ни казала за тях и какво можем да направим, за да се справим?
Следродилната депресия е сериозно клинично състояние, което се среща след раждането и в рамките на населението е стабилен процент – 15 до 20%, т.е. то е нещо като да кажем „усложнение“ след раждане. През последните десетилетия, както и за много други ментални болести, хората започнаха да бъдат по-открити за това, какво преживяват. Тези наблюдения, тестове и оценки на общото състояние ни позволяват по-добре да можем да споделим с майките – бъдещи и настоящи – а понякога и такива, които са преминали през такъв период, но тогава не са имали възможност, знание или среда, която да им помогне, каква е разликата между двете както и възможностите за лечение.
Следродилната тъга или т.нар. бейбу блус е начин на адаптация към напълно нов начин на живот – като структура, задължения, отговорности, смисъл. Всичко се обръща с главата надолу и представите, които сме имали преди датата на термина, се оказват често нереалистични. Бейби блус не е депресия, а е по-скоро като усещане, което може да се опише с думите „Нямам сили, не знам какво да правя, изобщо дали ще се справя“. Преминава за месец-два и реално над половината жени са изпитвали това състояние в една или друга степен.
Следродилната депресия обаче е болест, не е каприз. Това е биологично състояние, което се измерва с доста реални симптоми.
Още няма тестове, които да я измерват, но един специалист в областта на психичното здраве може да я разпознае. За възникването ѝ има биологични, психологични и социални елементи. Първото, което е задължително да знаете, че тежките мисли и подтиснатост по време на бременността са фактор за влизане в следродилна депресия. Тревожните разстройства в миналото също могат да увеличат вероятността, че няма да е тъга, че не е тъга, а ще се стигне до депресия. Има и няколко специфични групи на майки, които трябва да знаят за себе си, че може да не им „мине“ толкова лесно – това са родилите трудно, тези, чиито деца са след асистирана репродукция и такива, чиито бебетата са недоносени.
При депресия обичайно виждаме проблеми със съня, с енергичността, трудна концентрация, трудно взимане на елементарни решения и може би най-страшното за тези майки – мислите, които извират и ги притесняват с това, че се забиват в главата им като пирони, защото са свързани с нараняване на бебето.
Зададе ми въпроса как да се справим – надявам се, че колкото повече обясняваме, толкова повече ще се изчиства стигмата върху тези преживявания и състояния. Надявам се, че партньорите също са запознати и биха могли да предложат да се говори първо с педиатъра, с общопрактикуващия лекар, с терапевт или психиатър… Защото, когато една майка страда, страда и детето ѝ, страда семейството ѝ, страда животът ѝ. Процесът на възстановяване е бавен и няма „виновни“.
Както подчертах, има много отключващи фактори, но има и случаи, в които тази депресия идва „от нищото“. Имайте предвид, че грижата за майката в този период е важна и заради бебето. Нейното участие в живота му, когато е с депресия, е като сянка, не като слънце за него. А то, както описах по-рано, се нуждае от нея толкова много.
Виж още: Четвърти триместър и какво трябва да знаеш за него
След раждането веднага се сблъскваме с един въпрос – а именно дали да отговаряме на плача на нашето бебе или да го оставяме да плаче, за да не го учим да ни „манипулира”. Какво е твоето професионално, а и лично мнение на майка по този въпрос?
Професионалното ми мнение е, че бебетата се нуждаят от нас, за да пораснат уверени и спокойни хора. В първите две години след раждането си техните мозъци и тела растат толкова интензивно за толкова кратко време, колкото няма да им се случи така бурно до пубертета, когато има нов скок в тяхното развитие.
Личното ми мнение е, че бебетата са малки императори, сладки тирани, умората от които след време си спомняме с умиление и всеки миг с тях носи глътка вечност. Може би затова по-възрастните хора са сякаш по-готови, по-търпеливи от нас с тях, с несръчните им движения, неумели мимики.
В самото начало бебетата не са много наясно, че са отделни същества. През първата година няма как да ни „манипулират“, защото разбирането им за Другия е смислово по-различно от това, което вие влагате в него.
Те не плачат, за да ви дразнят, но мисълта ви, че го правят заради това е повече израз на собствената ви параноя или неврози. Плачът на бебетата е израз на състояние – „Искам прегръдка“, „Нааках се“, „Скучно ми е“, „Защо не ме забавляваш“, „Огладнях“, „Коремът ме боли“.
Кърменето е друга тема, която създава главоболия на всяка майка по една или друга причина. От психологическа гледна точка какво значение оказва за връзката между майка и дете? И ако то не може да се случи по някаква причина, как се отразява това и на двете страни?
Дали да се кърми или не е дилема, която не е съществувала 60-те години – ако имаш кърма, кърмиш. Тогава обаче темповете на индустриално развитие надбягват социалното и хранителните компании започват да промотират фастфуд за бебета – адаптираното мляко. Естествено, то има своите предимства, когато майките по една или друга причина не могат да кърмят, но от повече от 10 години е забранено рекламирането на адаптирани млека, защото както съставът на кърмата на една добре хранеща се майка, така и контактът кожа с кожа подпомагат развитието на детето.
И още нещо – очният контакт, който бебето поддържа, е много важен за него, за изграждането у него на усещането за външен свят, за присъствие на другите. Затова и
искам да посъветвам майките да не си гледат телефоните, докато хранят детето си, а да отвръщат на погледа на бебето, защото по този начин се подхранва една от малкото наистина важни връзки в живота ни.
Виж още: Уроците за кърмене, които научих през първата година
А какво е важно да направим за себе си в първите месеци и години от тази кардинална промяна, която е настъпила в живота ни? Как да съхраним себе си, вътрешния си мир и връзката с предишното ни аз?
Човек никога не влиза в една и съща река. След дете никога не сме същите и това е повод да изобретим наново себе си, да влезем в нов етап и да приемем, че това ни дава нови основи – върху тях градим новото си аз.
Преди малко, когато ти отговорих за уважението към детето, имах предвид и точно това – че е важно да не се размием изцяло в майчинството, да защитаваме в себе си границите ни, защото детето е друг човек. Временно сме свързани много, да – човешките деца се отглеждат по-дълго от други биологични видове. Но този период свършва и е важно през него да поддържаме тази здравословна връзка със себе си. Как? Като запазим собствените си интереси, разговорите с партньорите ни, които не са само за отглеждането на децата, дори да е под формата на един филм изгледан заедно или просто срещи с приятелки, по време на които не говорим само за децата.
Виж още: Женски практики за осъзната грижа за себе си с Божена Иванова
Как би разтълкувала популярната фраза „Първите седем години са най-важни”? В кои отношение и на какво е добре да наблегнем през отделните етапи на тези първи седем?
Темата за първите седем е широко разработена в психологията и далеч не се има предвид за казването на „моля“ и „благодаря“, нито пък храненето с нож и вилица. Фройд, но далеч не само той, поставят тази тема за разглеждане. Работата на Вилхелм Райх и неговите последователи, неорайхианците, както и на Александър Лоуен, Ерик Ериксън и дори на Пиаже и Виготски, които изучават развитието на децата, в по-ново време и Йеспер Юл, ни дават много информация за това как като родители да разбираме в кой етап от развитието си е детето и да бъдем адекватни в поведението си към него и неговите нужди.
Най-общо казано се приема, че децата преминават през около пет етапа в първите седем години, в които тяхното поведение „обслужва“ определени нужди. Важно е да отбележим, че стадиите не са ясно определени до деня и често се припокриват.
Например в първата фаза, която продължава до около шести месец е важно детето да не бъде толкова възпитавано, колкото обичано и приемане каквото е, да бъде обичано заради това, което е, защото целта е да се създаде връзка между него и обгрижващите фигури. Заради това е и добре да го чуваме, когато ни даде знак, че има нужда от нас.
Появявайки се при него, ние го уверяваме, че съществува, че не е оставено само във вселената, а това, което то натрупва е онова, което в някои теории се нарича „здрав център“, способността на човек да е сигурен в себе си и да има добра самооценка.
Когато родителите не се справят със задачата по някаква причина (например депресия на майката или друго), децата може да са по-затворени, вътрешно несигурни, да им е трудно да се свържат с околните и като цяло в живота си се чувстват самотни.
Как отношенията с нашата майка се отразяват на отношенията с децата ни? Неизбежно ли е да се превърнем в майките си или можем да изберем да се държим по коренно различен начин с децата ни? И само въпрос на избор ли е?
Всичко, което мислите за децата си е оформено във вашето детство и се отнася за вас.
Когато майката усеща плача на детето като обвинение, че не се справя, тя е детето, което не се е справяло. Когато майката не вярва, че дъщеря ѝ никога няма да я обича, това е така, защото никога не е обичала така силно майка си, както е твърдяла. Майката, която не е получила любов, изисква това от дъщеря си, която трябва да ѝ я осигури, което обръща с главата цялата система. Една дъщеря не е способна да осигури това – но пък получава огромно количество вина.
Дори при най-нормалното развитие, отделянето на двете реалности на майка и дъщеря са много по-сложни от тези между майка и син, а и всяка фаза на развитие ще носи нови проблеми и подновяване на въпроса „Коя съм аз и как да бъда аз, а не нея?“. Всяка следваща стъпка, която момичето поема в своето развитие, трябва да премине през ново съизмерване с майка си – с всяка стъпка – като менструация, партньор, бременност, раждане, менопауза и старост – тя се връща към майка си и своите неизбежни вътрешни сравнения с нея. Ако майката през повечето от етапите успее да ѝ дава свобода или ѝ е показала как се живее без страх от грешки, ще помогне на връзката им.
Виж още: 7 бабини съвета за отглеждане на бебето, които да НЕ слушаш
Отношенията с майкaтa ни формират за цял живот – нейното присъствие, отсъствие, обич, нестабилност, отдръпване, уважение, приемане, ни докосват и формират по начин, по който и ние ще се отнасяме неосъзнато с децата си, освен ако не положим специални усилия в психотерапевтичен кабинет да разнищим отношенията си с нея. A често пъти те се повтарят и в партньорските, за да имаме различни, когато има нужда.
Пред момичетата има сложна задача – да развият лична идентичност и да се отделят от майка си, но в същото време да останат жени, различни и в нещо по-добри.
Много често жените, които чувстват, че не отговарят на стандартите на майките си или не са в мир със своите майки преживяват тежко това. Ако разпознаете този страх в себе си – потърсете онези бариери, които ви пречат, сближете се там, където не сте успели да ѝ кажете колко сте ѝ ядосана, когато сте била малка. Има майки, които не са доволни от себе си, от това, че са се родили жени, от сексуалността си, от избора си на партньор, от общо взето всичко, и те могат да пренесат тези недоволства в дъщеря си и тя трудно да стигне до удовлетворение в живота си, освен ако не преработят отношенията с майка си.
Дори днес, въпреки че културата е доста по-различна и насърчава момчетата да станат независими от майките си (което майките не винаги искат да допуснат, но това е друга тема), при момичетата все пак стои един тънък конец на продължаващата зависимост, от която трудно можеш да се откъснеш. Майката е онази, която е дала идеята за какво е жена, разкрила ѝ е красотата на това или обратното – накарала я е да се срамува от тялото, кръвта и гениталиите си, и в това споделено пространство между двете е уникалната им връзка, в която всяка се чувства като част от другата. На Юнг са думите, че „Всяка майка съдържа дъщеря си в себе си, а всяка дъщеря – майка ѝ”.
Вероятно тук тези от вас, които имат негативен опит с майките си, ще се запитат какво ги е карало да се държат така, понякога дори може би жестоко или насилствено? А ако е важно какво майка ви е мислела за себе си и какво е наказвала в себе си, а вие сте били използваното за боксова круша тяло или душа?
Начинът, по който се държим като майки, се предава от поколение на поколение. Вероятно сте се стряскали, чувайки се да казвате думи, които не сте чували от деца от устите на майките си, когато успокоявате своите деца?
Несъзнателните чувства оцветяват взаимоотношенията майка и дъщеря, а коренът на проблема е самостоятелността. Всъщност разделянето от майката никога не е абсолютно, нито е необходимо. Когато момичето никога не е посмяло да се противопостави на майка си, не ѝ се е разсърдило, не се е скарало с нея и не изразило собствено мнение, дори през пубертета, когато никога не са противоречили, това не е здравословна ситуация, защото вероятно някъде в детството детето се е ужасило, че може да бъде отхвърлено.
„Агресивността на подрастващото момиче не бива да безпокои майката. Тя би трябвало да се тревожи no-скоро от обратното: ако единайсет-дванайсетгодишната ѝ дъщеря няма друга приятелка освен нея и продължава да ѝ казва „всичко”, това би означавало, че се страхува да й се противопостави и отказва да се приеме като личност. Никоя майка не би трябвало да се радва, ако по време и след пубертета дъщеря ѝ я смята за своя единствена довереница”, пише Кристин Оливие в „Евини дъщери“.
Можеш да откриеш контакти на Детелина Стаменова на нейния сайт, както и да прочетеш в блога ѝ повече по темите от психотерапията и психологията, които я вълнуват.
