Човек на думите, човек на чувствата, човек на изкуството… Това са първите ми асоциации с Краси Генова, но истината е, че тя е цяла една вселена и трудно бих могла да се опитам да ти я представя. Затова ще оставя тази възможност на нея.
Поканих я за този разговор, защото когато с екипа ни решихме, че ще посветим месец май на теми за личностното развитие и одухотворяване, името на Краси изникна почти веднага в съзнанието ми. Тя бе част от моето професионално израстване през годините, когато споделяхме една редакция. Учила съм се да пиша от нея, вдъхновявала ме е да се вглеждам също като нея по-дълбоко в събеседника си и да търся пламъка, който го кара да гори в този живот.
За мен Краси е учебник по човечност – тя винаги има добра дума за всеки, винаги знае как да те окуражи, да докосне струните на душата ти така, че да ти се иска да ѝ изсвириш най-прекрасната мелодия.
За мен Краси е и енциклопедия, в която можеш да откриеш изобилие от информация по теми като изкуство, мода, кино, музика, литература и още, и още, и още…
Майка, съпруга, журналист или по-скоро разказвач на истории, пътешественик, откривател, рицар… Не знам как го прави… Не знам как събира света в сърцето и ума си, но изглежда да е с голяма лекота. Увери се и ти от нашия разговор…
Коя е Краси Генова днес?
О, какъв въпрос – цяла бездна. Не знам дали синдромът Бенджамин Бътън не важи с пълна сила и за всички уж пораснали деца, които вървят срещу стрелките на времето. Мисля си, че все повече осъзнавам и усещам невидимите, важни неща по пътя и това ме изпълва хем с радост, хем с тъга.
Преди много години ми попадна един цитат на Винсънт ван Гог – „Sorrow is better than joy“, и тогава си мислех, че е просто артистичен каприз, който звучи добре. Все си мисля, че днес знам по-добре какво е имал наум този гениален холандец, което е всъщност мисията на всеки артист – да има сетивност, за да вижда невидимото. При това сетивност, която е много често с острието към него, но пък точно тази сетивност му дава възможност да вижда красотата и чудесата на живота. Може би новото време ни дава възможност за точно такова осъзнаване.
И да отговоря на въпроса ти, прости ми залитането, но виждам многопластовост навсякъде днес –
Краси Генова днес е един човек, който знае, че нищо не знае. Но се опитва да живее с надеждата, че има много такива незнаещи хора, които остават с очакване на момента прозрение.
Дълъг път ли извървя тя, за да е днес този човек?
Достатъчно дълъг, да, макар че в този момент този път ми се струва безкрайност. Но е път с натрупвания, с много безценни срещи, хора, идеи, проекти. Като типичен представител на зодия скорпион се вслушвам много в интуицията си. Тя ме е довеждала на кръстопътя на случванията на много важни събития в моя личен и професионален живот.
Пиша от дете, обичам да разказвам истории, а в дължината на времето се научих и да откривам разказвачите им. Това е най-голямото ми постижение като журналист – да усещам разказвача на истории. Случвало се е да попадам на невероятно интересни хора, които се отварят като матрьошки и оттам излизат още интересни хора и още и така до безкрай.
Така съм попадала на вълнуващи истории – като на неизвестната, уви, в България балерина от български произход Соня Арова, за която Джордж Баланчин не е пестил най-хубавите си думи, за българската следа в любовната история на Фрида Кало и Диего Ривера, както и срещите с много безценни хора в България като доктор Иван Сигридов и Веселина Фелдман, която прави чудеса от храброст и добрина, за да издържа три кончета, с които работят за подобряване състоянието на деца със специални нужди.
Хора – рицари, които ми дават светлинка надежда, за да продължавам напред с мотото „Предай нататък”. И щях да забравя – вечния оазис за мен – радио „Джаз ФМ” и любимата ми водеща Таня Иванова. В този ефир всяка среща е подадена ръка от приятел, покана за еволюция, за споделено пътуване, за пробуждане. „Джаз ФМ” е моят духовен дефибрилатор.
Кое най-много повлия за оформянето на личността и интересите ти – хората, пътуванията, житейските изпитания или нещо съвсем друго?
Любовта. А тя се проявява във всички неща, които споменаваш и ти във въпроса си. Най-големият, щедър и строг учител – любовта. Ако знаеш колко пъти съм била на поправителни и точно те са ме направили по-осъзната, може би по-добра, дай боже, и по-категорична в пътя към пробуждането.
Вярвам, че някой горе ме обича, защото плодородието в срещите, хората, изпитанията, но и наградите не спира да ме изненадва.
Имам един много любим приятел, фотографът Павел Червенков, който е силен човек на духа, а има камера – мечтание. Та, много му се чудих, когато навремето казваше – „Не искам да пътувам, виждам всичко необходимо с другото си око.” Сега вече го разбирам и се сещам за много други рицари на духа, които са пътували в други измерения. И това наистина се нарича пробуждане. Аз съм още на перона обаче в тази посока.
Виж още: Станислава Кунева и нейната храна за тялото и душата
Скоро се завърна от Париж, след два месеца там. Кои бяха най-вълнуващите преживявания през този период?
О, Париж с маска е тъжна работа… Градът на светлините, където изкуството и животът вървят ръка за ръка и неслучайно се вплитат в израза art de vivre.
Странни, противоречиви усещания имахме там, но и много интересни срещи. Историята и концентрацията на красота в Париж са неговият спасителен пояс. Хората бяха жадни и гладни за изкуство, за среща с красотата, и това създава усещане за живот, за страст, за обич, за безкрайност.
Галериите и музеите са като вените на града, през тях циркулира животът, смисълът, съдържанието на Париж. Интересно ми беше да наблюдавам емоционалното измерение на ограниченията заради пандемията върху лицата на хората – платна за рисуване. Красиви, тъжни, самотни, влюбени, разлюбени, смислени и безсмислени хора – и всички те, живеещи с надеждата, че доброто предстои.
Това е и смисълът на изкуството – да накара хората да вярват, да почувстват, че доброто предстои.
А сега, вече в България, кои са културните събития, за които нямаш търпение?
Това насилствено спиране на културния живот сега се отпушва с голяма сила и хората, които са задържали проекти и идеи, ги пускат на бял свят като летящи хвърчила.
Чакам с нетърпение книгата на Жоро Тошев и Яна Борисова за любимата ми актриса Цветана Манева – „Тя, Цветана Манева”, на издателство „Книгомания”. Също и един много запечатал се в сърцето ми проект на оперната певица Ина Кънчева, перкусионистката Василена Серафимова, фотографката Божана Татарска – Доверс и стилиста Мариета Ценова, наречен самоДИВИ. Всъщност, всичко което прави Ина и нейната фондацията „Културни перспективи”ме изпълва с надежда, защото е насочено само и единствено към духа. И тук е много важно да подчертая, че от тях съм научила един много важен урок, който се опитвам да споделям с петгодишния ми син Ян – „С усилия към звездите”. Трябва да се научим, че пробуждането на духа изисква усилия.
Също и поредната среща с един много любим художник – Феникс Върбанов, който живее в Париж, но с България в сърцето. Той и сестра му Боряна са наследници на гениалното ДНК на родителите си – артистът Марин Върбанов и мадам Сонг. Майка им е проправила пътя на Пиер Карден в Пекин, успяла е да убеди китайските власти да отворят вратите на Забранения град за снимките на филма на покойния Бернардо Бертолучи – „Последният император”. Хора – аристократи и съм благодарна на съдбата и на моя съпруг Виктор Попов за срещата с тях. Хора, чиито трептения те правят по-добър, по-силен, по-смислен човек.
Виж още: Никога не е късно за ново начало – три истории за промяна
Животът те отведе и в Китай, където прекара не малко време. Имаше ли сблъсък с азиатската култура и начин на живот или се оказаха много твои?
О, да, имах съвсем директен сблъсък, защото всичко, което знаем за Китай минава през центрофугата на чутото и разказаното. Китай е моята мащеха – лутаме се в сложната връзка – обичам те/мразя те. Гигантска страна, която днес живее и с голямо самочувствие.
Разказвах скоро на едни приятели, че в Китай имаш усещането, че чуваш шума на парите – толкова много икономическа мощ се усеща и толкова силно желание да се инвестира в култура, в изкуство – уви, много често заради пропагандни цели. Но и това е опит, преживяване, предизвикателство.
Там се срещнахме с много безценни артисти, които живеят като опоненти на системата, на наложените стандарти за красота и важна мисия на изкуството. За пореден път се убеждавам, че когато човекът или артистът си е на мястото, системата и нейната жестока амбиция да смаже индивидуалното, смислено, здравомислещото се пропуква.
Как според теб се отрази пандемията в световен мащаб на изкуството, културата, модата – затишие или подем наблюдаваш?
Пандемията стана филтър, през чиито процепи минават стойностни и не толкова стойностни неща, но все пак е филтър. Може би началото на една осъзната селекция за важните неща, идеи, проекти, хора.
Вярвам, че този консуматорски дух, който се превърна в глобално болестно състояние, се е разтърсил, вдигнал е температура и е потърсил лечение. Но най-много се надявам, че хората са осъзнали необходимостта от промяна, личностна еволюция и намиране на център.
Животът на дистанция и Zoom показа, че една голяма част от хората живеят в собствения си балон и тази измамна среда се обръща срещу тях. Все повече търся и подкрепям хора, които вървят срещу системата, които са неразбрани, отхвърлени и сритани в ъгъла само, защото те не са като другите. Да, безценни за мен са хората, артистите, идеите, които не са като другите!
Няма събитие от света на киното, което да пропускаш и не мога да не те попитам за мнението ти за невероятно успешния сезон, който Мария Бакалова има в Холивуд.
Мария Бакалова – отново филтър за много неща в нашата народопсихология, а иначе едно талантливо и отдадено на страстта си момиче, което попадна в епицентъра на два земетръса – Холивуд и България. Очаквам с нетърпение новия филм на любимото ми филмово дуо – режисьорите Мина Милева и Весела Казакова с участието на Мария Бакалова.
А на нея пожелавам сила, за да отстоява себе си – и в България, и в Холивуд, защото там изпитанията са големи. Примерите за пропаднали хора, които са големи звезди, са доста. Холивуд е жестока машина, която изплюва хората след дълга или кратка употреба. Трябва много сила, здрав разум и обрана суета, за да запазиш себе си там. А тук, трябва същият арсенал, но за да предпазиш себе си.
Влагаш сърцето си във всичко, което правиш. Едно интервю или материал за теб не са просто поредната среща и текст, а колекция от хора и емоции, винаги с посланието „Предай нататък” наум. Защо е толкова важно за теб да свързваш хората с енергията си, да откриваш съмишленици и да виждаш всеки като част от една голяма картина, а не като отделни свободни електрони?
Защото това е единственият възможен начин да върна доброто, благородството и щедростта на живота към мен. Много обичам всички думи, написани изпод ръката и сърцето на Никос Казандзакис и той пише в „Последното изкушение на Христос”
„И всичките ти грехове ще бъдат опростени, защото много си обичала!“
Не е тайна, че животът е енергия, всички ние сме свързани в една гигантска система, която съществува точно в тази конфигурация и ако полагаме повече усилия, за да бъдем най-добрата версия на самите себе си, тази звездна система ще блести в тъмнината.
Най-голямата светлина несъмнено идва от нашите деца… Как се промени животът ти след появата на сина ти Ян?
С повече вяра, че животът е едно голямо приключение и че аз съм един малък ученик, седнал на скамейката на безкрайното обучение по човечност. Разбира се, че много често живея в света на тоталното разочарование от самата себе си, от липсата на търпение, от безкрайно големите очаквания към този малък човек, който открива света, себе си и нас без страх, без ограничения, без матрици. Децата са отражение на силата на живота да бъде голям и щедър учител. Споменах още в началото, че аз съм ученик, който се проваля с особено честота.
Виж още: Роси от Trips with Rosie за любовта към фотографията и уроците от майчинството
На какво искаш да го научиш?
Да бъде добър човек. За мен само това има значение в този свят – добър и доблестен човек – рицар. Срещала съм толкова артисти, хора, уж осъзнати, които говорят за добрина, пробуждане, хармония със света и живота, а на финала виждам само приказки, говорене, дребнотемие.
Добрината е безценен дар и за него се полагат усилия, изисква години лична еволюция и много, много обич.
На какво те научи Ян за самата теб?
Че мога да бъда по-добрата версия на самата себе си, когато полагам усилия за това. И това е голям подарък.
И един блиц за финал:
Книгата, която още не мога да забравя: „Нощен влак за Лисабон”на Паскал Мерсие и „Кръстосани сърца”на Ружа Лазарова
Последният филм, който гледах и бих гледала отново: „Котка в стената”
Не мога да спра да слушам тази песен: Unforgettable на Нат Кинг Кол
Градът, в който се чувствам най-много себе си: Черноморец
Модният гений, който най-добре познава женската душа: Ив Сен Лоран
Цитатът, който докосна последно душата ми: „И в най-злия звяр има капка милост. В мен я няма, значи звяр не съм!”
