Едва ли ти казвам нещо ново – с идването на детето, всичко се променя. Когато се омъжих, след 12-годишна връзка, всеки ми задаваше един и същи въпрос – „Промени ли се нещо?“. Когато родих обаче, никой не ме попита, защото сигурно предполагаха, че всичко се е променило. И не бяха далеч от истината.
Минало свършено
14 години бяхме само двамата! Във всичко. През връзката от разстояние в университета, откриването на първата ни квартира и на всяка следваща, а те никак не бяха малко. Професионалното развитие в различни сфери, загуба на близки, откриване на нови приятели. Много караници! Много сдобрявания! От Велико Търново, през София, до живот за кратко в Лондон. Из градовете на Европа до Голямата ябълка на Северна Америка, та чак до екзотичните географски ширини на Азия. Двамата, само двамата.
Беше сладко, беше горчиво, беше си нашето време. Изживяхме го пълноценно. Затова, когато решихме да имаме дете, нямахме никакви притеснения, че се отказваме от нещо. Двамата заедно, на 100%, направихме този избор. Осъзнавахме, че оставяме един живот зад гърба си и започваме друг, изцяло нов. И нямахме търпение.
Виж още: 10 мита за щастливите връзки
Не съм сигурна обаче, че бяхме напълно подготвени за това, което ни очакваше. И за да бъда съвсем откровена, не мисля, че някой може да бъде подготвен за появата на дете и как то ще се отрази на него самия и на връзката му с партньора. Това, в което съм сигурна обаче, е, че е важно да сте на една страница. Да сте наясно, че промяна ще има и да сте готови да я посрещнете заедно, а не единият да е с двата крака в новата ситуация, а другият да не спира да гледа през рамо към миналото.
Сегашно неопределено
Ето ни и нас, прибираме се вкъщи с бебе на ръце, готови „да си поемем родителската отговорност” – реплика на акушерката ми, която никога няма да забравя (и репликата, и акушерката). Схемата я знаеш – безсънни нощи, кърмене на поискване, в началото изглежда сякаш правиш само това. За разкош ме споходи и лека форма на следродилна депресия или т.нар. бейби блус. Някаква мъгла се беше разстлала около нас и през нея не мисля, че виждах мъжа ми като партньора от всички тези 14 години. Но виждах бащата – който помага, грижи се, обича, обгрижва. Това беше повече от достатъчно.
Нямахме време за романтични вечери, за кино, за срещи с приятели, за пътувания. Но и нямахме желание. Центърът на вселената ни се беше изместил в нейната усмивка и беше ок, че в този момент бяхме просто нейните мама и татко.
Времето обаче минаваше. Мъглата започна да се вдига, ние се чувствахме все по-уверени в новите си роли, но усетихме че ни липсват и старите – тези на съпрузи.
Виж още: 9 начина за романтично време с любимия, когато децата заспят
Винаги съм имала един голям страх свързан с майчинството. Не исках да се превърна в майка, която живее само и единствено за детето си и забравя човека до себе си. Забравя неговите нужди, а и своите. Защото, рано или късно, децата напускат гнездото, което сме градили за тях клечка по клечка. Поемат по своя път и ти оставаш лице в лице срещу твоя човек, онзи, когото си избрала да обичаш винаги и завинаги. Познаваш ли го обаче? Той още там ли е? Или на негово място се е настанил един непознат и ти разбираш, че си загубила не само детето си, но и партньора си?
Затова бях крайно мотивирана, а и още съм, да не позволя това да се случи. Дължа го на себе си, дължа го на мъжа си, а и на дъщеря ни, защото искам да има добър пример за любов и семейство.
Та, да се върна на момента с вдигането на мъглата. Тогава вече и двамата бяхме наясно, че ни се е отворила работа. Трябваше да се справяме с много нови чувства и емоции. Аз трябваше да спра да го ревнувам заради свободата, която продължаваше да има – работа, пътувания, срещи с приятели, спорт. При него просто беше по-лесно да ги случва. А аз, особено в началото, в компанията на бейби блус, нямах и желание. Когато желанието се появи, той беше до мен, за да ми помогне и да ми даде увереност да открия новото си аз. Именно тогава отново видях в него моето момче!
Започнах и аз да се опитвам да видя ситуацията през неговия поглед.
Защото не е трудно само за майките. За бащите са подготвени предизвикателства от друго, неразбираемо за нас, естество. Те искат да са полезни, но не винаги знаят как, понякога дори няма как.
Изправени са в неравностойна битка с нашите хормони, с вродените инстинкти на бебето, което иска само майка си и плаче безутешно, докато тя не дойде и не се впечатлява от мъжките опити за отвличане на внимание с нещо различно от гърда с мляко. Бащите също минават през емоционална турбулентност, просто не говорят за нея.
А това е може би най-важното – разговорите. Моментите, когато всеки слага своите карти на масата, не само за да ги покаже, но и за да види тези на партньора си. И тогава трябва да съумеем не просто да говорим, а да чуем другия, да се изслушваме, за да има резултат и крачки напред. Освен разговорите, трябва, разбира се, и търпение – защото да, става въпрос за разговори, а не за един единствен разговор.
Промяната в живота и на двама ни беше голяма, но връзката ни продължи и продължава да бъде приоритет за нас. Започнахме да си открадваме време за нас, когато бабите идваха да помагат. Говорихме, споделяхме, мечтахме. Отново поехме на път, защото винаги сме обичали да пътуваме. Сега просто и дъщеря ни е с нас, което прави изживяването толкова ново, различно и прекрасно, че го реализираме при всяка удобна възможност. Правим всичко по силите си, за да осигурим време на другия и за него самия, защото и това е много важно. Не може да бъдеш пълноценен партньор и родител, ако връзката ти с теб самия страда.
Но всичко разбрахме в движение. Защото универсална формула няма. Единственото универсално нещо, което, гарантирам, помага на всички двойки – е любовта.
Бъдеще предварително
Нека да направя и едно важно уточнение – не съм открила Светия граал на връзките. Със съпруга ми все още се караме, понякога не си говорим, ядосваме се на другия за битовизми, понякога и за много по-сериозни неща, но и се сдобряваме, смеем се, обичаме се. Точно както през всички онези 14 години, преди дъщеря ни да се роди. Знаем как искаме да изглежда нашето бъдеще и го градим с общи усилия, защото искаме да продължим да бъдем заедно и сме отдадени на това обещание, което си дадохме много отдавна. Просто не винаги е лесно да се случи. Но пък ако беше лесно, сигурно нямаше да е толкова интересно…
Виж още: Какво научих за любовта от Естер Перел
* Това беше моята история, която може да няма нищо общо с твоята или напротив, може да си се припознала във всеки ред и всяка дума. Но какъвто и да е случаят, ще се радвам и ти да споделиш с нас своята история, защото понякога човек просто има нужда да не се чувства сам в бурята от емоции, през която минава. Пиши ни на mammi.info@gmail.com, очакваме те!
