Като родители обикновено се фокусираме върху “дразнещо” поведение, което директно виждаме – било то разхвърляне, тръшкане, агресивно поведение, противопоставяне и т.н., но това не е истинската причина да се ядосваме на децата. В тази статия ще разгледаме по-задълбочено какво точно се случва, когато се ядосваме – как очакванията, интерпретацията на ситуацията и други емоции ни пречат да възпитаваме по един по-любящ и ефективен начин, и накрая ще разгледаме няколко идеи как да излезем от омагьосания кръг на гняв-крещене-вина.
Виж още: Как да спрем да избухваме с децата
Фокусът върху поведението
Когато се притесняваме за поведението на детето и мислим “Ядосвам се, защото тя/той се държи така.”, тогава виждаме поведението като първопричината за нашите емоции. И тъй като детето е отговорно за собственото си поведение, то автоматично детето става отговорно за нашите емоции.
Дете -> (поведение) -> раздразнение/ гняв
Дете -> раздразнение / гняв
Така се поставяме в ситуация “аз срещу детето”, в която може да си мислите:
- “Как да я накарам да спре да бърка в шкафа?”
- “Кога ще започне да ме слуша?”
- “Защо е такъв инат / непослушко / палавник?”
- “То се е видяло, че с добро няма да стане!”
- “Какво да направя, че да спре да блъска?”
- “Няма да търпя повече мрънкане!”
Това мислене на “аз срещу детето” намалява усещането за свързаност. Дори преди да сме предприели мерки е вероятно детето да чувства нашето емоционално отдалечаване и недоволство, което от своя страна кара детето да се чувства по-лошо и създава предпоставка за още “лошо” поведение.
Ако във фокуса и старанието си да спрем неприемливото поведение прибегнем до наказания, това още повече ни отдалечава от детето. И ако си мислите “аз не използвам наказания”, важно е да уточним, че отдръпването на любовта и вниманието също е наказание. Например:
- “Щом правиш така, не искам да те гушкам.”
- “Няма да играя с теб ако буташ сестра си.”
- “Когато не ме слушаш, не те обичам!” и други подобни
Да си го признаем – това е емоционално наказание. Единствената разлика е, че вместо да лишаваме детето от любима играчка или да го изпратим в другата стая, му отнемаме нашата нежност.
Има много проблеми с наказанията, един от които е, че наказанията НЕ помагат на децата да изградят уменията, които са им нужни, за да се справят по-добре вбъдеще. Дори и да измислим наказание, което е толкова страшно, че наистина намалява нежеланото поведение, то със сигурност НЕ подхранва връзката ни с детето. А когато детето се чувства неразбрано, неподкрепяно, уплашено, притеснено, е много по-вероятно всички тези емоции да се проявят в друга форма на неприемливо поведение. Така се затваря омагьосаният кръг:
Фокус върху поведението -> наказания / засрамяване / четене на лекции / отдръпване на любовта -> детето се чувства по-зле и се държи по-зле
Интерпретацията на поведението поражда нашите емоции
На физиологично ниво, преди да изпитаме каквато и да била емоция, има момент, когато нашия мозък обработва това, което наблюдаваме, и го интерпретира. Понякога тази интерпретация се случва толкова бързо и автоматично, че е неосъзната, но въпреки това тя е част от мисловния процес. Мислите на свой ред създават химическа реакция в мозъка и тялото и по този начин задействат емоции.
Например: Виждаме, че детето удря с дървено чукче -> интерпретация “ужас, сто пъти му казах, че не може да се удря по плочките ама този инат край няма” -> усещане на гняв
или: Виждаме, че детето удря с дървено чукче -> интерпретация “Ех, този чук му е много любим! С какво усърдие и концентрация си чука!” -> усещане на удивление
Това е причината едно и също поведение от страна на детето да поражда различни (или различно силни) емоции у нас. Така истинския “проблем”, причината да се ядосваме, не е поведението на детето, а нашата интерпретация и вярвания в ситуацията. Тази интерпретация пък до голяма степен се определя от очакванията ни. Всички имаме някаква представа как “би трябвало” да се държи детето – какво искаме да прави и да не прави, как да откликва, когато казваме “недей” или “хайде да…”, за какво бива и не бива да се разстройва и още много.
Когато поведението на детето не се вписва в нашите представи, това първо поражда чувства на некомпетентност, безсилие или неуважение.
Може би ни липсва увереността, че сме добри родители, че може да се справим, че всичко е наред и с нас и с детето. Това е една много уязвима позиция и един начин да “се спасим” и да си върнем силата е с гняв. Базиран в инстинкта за самозащита и оцеляване, гневът ни мотивира да преодоляваме страха и да отстояваме себе си (или другите понякога). Той ни кара да се чувстваме силни и ни дава порив за действие.
Тук е моментът да си напомним, че няма лоши емоции – това е валидно и за гнева. Всички емоции са ОК, но не всяко поведение е ОК. Има добри начини да изразим и да се справим с гнева, но в моменти на силни емоции капацитетът ни да изберем действие е малък – наистина изисква усилие и практика да овладеем порива да крещим (или да пляскаме) и съзнателно да изберем друго действие.
Какво тогава е решението? Как да се ядосваме по-малко и как по-добре да се справим с гнева, когато сме ядосани?
Виж още: Как да подобрим общуването с малкото дете и да стимулираме говора му?
Как да сме по-ефективни и любящи родители
Вече разгледахме целия процес на очаквания + интерпретация -> емоции -> действие. Може да включим нови подходи и знания във всеки един момент от този процес, за да излезем от омагьосания кръг на ядосване – крещене – (наказване) – вина.
1. Реалистични очаквания
Първо, много е полезно всеки родител да преразгледа своите очаквания към детето. Опитът, че когато ние сме били на 3г от нас са очаквали да стоим мирно и тихо на масата по време на вечеря, не значи че това са реалистични очаквания, които ние да имаме към нашите деца! Не е нужно или полезно очакванията на баба, дядо, съседката и приятелката да се превръщат в нашите очаквания. Да се запознаем с етапите на физическо, ментално и емоционално развитие на децата, ни помага не само в изграждането на по-разумни очаквания, но и в интерпретацията на поведението и ситуацията.
Допълнително: ресурси за самообразование по темата – тук и тук.
2. Много възможни интерпретации
Следващият ключов момент, който може да промени начина, по който се чувстваме и възпитаваме децата, е как интерпретираме тяхното поведение. Тук целта не е да намерим правилната интерпретация, а по-скоро във всеки един момент да си напомняме, че има много възможни интерпретации и да не се спираме на първото нещо, което ни хрумва. В предишния пример може да изглежда ето така:
Виждаме, че детето удря с дървено чукче -> интерпретация “Ужас, сто пъти му казах, че не може да се удря по плочките ама този инат край няма! … И все пак, малките деца са естествено ориентирани към това да експериментират и опознават света. Може би му е интересно да чуе разликата в звука между чукане на дърво и чукане на плочки. Пък и децата тепърва развиват умения за самоконтрол, може би му е прекалено трудно да се спре сам, дори като знае, че не искам да чука там….” -> усещане на леко раздразнение. Не може да сме 100% сигурни какво точно се случва в главата на детето, но
да вярваме в добротата и искреността на децата ни помага да възпитаваме с любов и нежност. От тази позиция имаме възможността съзнателно да изберем подход на позитивно възпитание вместо автоматично да крещим. И ние и детето ще се чувстваме по-добре.
3. Пренасочване на порива
Ако се озовете в ситуация, когато интерпретацията се е случила светкавично и вече сте ядосани, има една проста формула за действие:
Разпознавате, че сте ядосани -> пренасочвате порива да крещите/пляскате/наказвате към друго действие
Какво значи това? Може да изглежда така:
Синът ми (тогава на 2.5г) ме пита “Мамо, може ли?”. Аз от другия край на кухнята поглеждам към него и виждам как е вдигнал моята голяма пълна чаша с кафе. Не разбирам какво точно ме пита, но веднага казвам “Какво да може… искаш да опиташ?”. Той още докато говоря накланя чашата и я изсипва в отвора на кутията за салфетки – от всички краища протича кафе, стича се по масата и на пода…Синът ми се смее, явно ефекта му харесва!
Аз съм бясна. Нямах и секунда време да се спра и да интерпретирам, но за щастие бях чак на другия край на стаята. Засилвам се към него и усещам порива да му перна ръцете, но някъде в мозъка ми хрумва вместо детето да грабна вазата с цветя. Тя действа като преграда между мен и детето и поне ръцете ми са заети. Не успях да замълча, ръмжах през зъби “Какво правиш?! Защо ми изля кафето!!! Виж какво стана!” но поне съм скрита зад цветята и до края на тези думи вълната гняв отшумя. Оставих вазата и вече спокойно разгледахме къде е отишло кафето и детето помогна в почистването.
Идеята тук е, че когато сме много ядосани е изключително трудно да спрем порива за действие – малко по-лесно е да пренасочим порива към друго действие.
Ако ни се иска да крещим “Писна ми от твоите глупости, виж каква си лигла!” може вместо това пак да крещим, но да е “Оле оле оле!”. Ако имаме порива да грабнем детето и да го напляскаме, може ли вместо това да грабнем възглавница / играчка / ваза или каквото друго ни е наблизо? Ако искаме да тръгнем към детето и да му дръпнем ушите, може ли да се обърнем и да тръгнем в обратна посока и да си прошепнем под носа онези ужасни неща, които са ни на езика?
Най-добрите варианти са в момент на гняв да се отдалечим от детето, да не казваме нищо или само “Имам нужда да се успокоя” и след това веднага да направим каквото е необходимо да се успокоим.
За да може успешно да приложим този подход в нажежени ситуации, е важно да го практикуваме, когато сме по-леко ядосани или раздразнени. Тогава е по-лесно успешно да се пренасочим и колкото повече практикуваме, толкова повече това ни става автоматичната реакция в такива моменти.
4. Стратегии за дългосрочен успех
Освен да практикуваме различна реакция на момента, е важно да се погрижим за себе си, да наблюдаваме какви ситуации най-много ни разстройват и да планираме как да променим ситуациите или да намалим стреса като цяло. Всичко това ще ни помогне да сме по-търпеливи, по-спокойни и ще увеличи капацитета ни за справяне с трудни ситуации с любов и уважение към детето. Още много разбиране, техники и практически насоки в тази посока съм събрала в един курс тук.
Колкото по-успешно избягваме наказания, отделяме време за свързване с децата и прилагаме подходи на позитивно възпитание, толкова по-силна ще е връзката ни с децата, толкова по-добре ще се чувстваме всички и по-ефективно ще пренасочим нежеланото поведение в комуникация и решаване на проблеми.
За още повече знания, разбиране и умения на позитивно възпитание и емоционална интелигентност, може да разгледате в сайта и социалните медии на Мили Думи.
