Обичам дъщеря си с цялото си сърце! Всеки ден благодаря, че съм нейна майка. Откакто се появи в живота ми не е имало ден, в който да не се смея с глас на нещо, което е направила или казала. Но също така, откакто се появи, е имало и моменти, в които съм изпитвала истински гняв, крещяла съм до такава степен, че не съм можела да повярвам, че това съм аз. И то не толкова заради нея и нещо, което е направила, а заради мен и моето тотално, абсолютно безсилие в конкретната ситуация. След това съм оставала сама със себе си и съм се питала коя изобщо е тази хала, която е обладала тялото ми? Какъв е този гняв? Откъде идва? Какво да правя с него?
Срамувах се от себе си. Тази моя версия не е майката, която искам да бъда. Но е майката, която понякога съм.
Да се изправиш лице в лице с всички тези парещи чувства е доста самотно преживяване. Аз не искам да си спомням тези моменти, какво остава да разказвам на някой за тях… Но разбрах, че далеч не съм сама и това ме накара да се почувствам… нормална… или поне не толкова ненормална, колкото се обвинявах, че съм.
Първият път, когато видях моя приятелка да си изпуска нервите пред мен заради нещо, което синът ѝ беше направил, беше като просветление. След това видях друга моя приятелка, най-спокойният човек на света в моите очи, да дава изблик на своя гняв и безсилие, когато дъщеря ѝ изпадна в на пръв поглед безпричинна истерия, за която нищо не помагаше… И това далеч не бяха единствените случаи. Аз всеки път изпитвах нещо средно между облекчение и радост, защото ги разбирах! Защото знаех, че и те биха ме разбрали!
Предполагам, и те като мен, биха искали да не пропадат в тази бездна от гняв и безсилие. Защото мракът те поглъща, а със себе си води чувство на вина, което допълнително те смачква. Всички ние искаме да бъдем най-добрите свои версии. Но, като за начало, е добре да разберем, че не можем винаги да сме на 100%. Ще имаме моменти на слабост, ще грешим и единственото, което можем да направим, е да обичаме себе си най-много точно тогава. Защото и тези моменти са ценни. Те позволяват на децата ни да видят, че не сме безгрешни, че понякога и ние не знаем какво да правим.
И нещо друго, което също е важно да разберем, е на какво всъщност се дължи нашият гняв, за да можем да разберем него самия, как да му се противопоставим и да не се оставяме да ни завладее.
Виж още: За депресията и майчинството от първо лице своята история споделя Антоанета Лейдъм
Първи срещи с майчиния гняв
Оказва се, че една на девет жени изпитва в някаква степен следродилна депресия или тревожност, но не очакваме, че именно гневът може да е техен симптом. По-скоро сме свикнали да свързваме трудностите в първите седмици след раждането с тъга, паника, потиснатост, натрапчиви мисли… Но се оказва, че гневът може да ни изненада много често и скоро след раждането. И то в ситуации, които са на пръв поглед незначителни. Случвало ли ти се е, например, да избухнеш, защото мивката за пореден път прелива от съдове, а партньорът ти не се е сетил два дена за тях. Или да крещиш от безсилие, когато майка ти просто се е обадила и е попитала как си?
Психолозите имат много интересно обяснение на гневните изблици в такива ситуации. За тях гневът не е толкова чувство, колкото червен флаг, знак за внимание, който има за цел да ни насочи към истинското чувство, което дълбоко вътре в нас ни смущава, но не сме готови все още да се справим с него. И затова го скриваме зад гневна маска, която е достатъчно драматична, че да привлече цялото внимание върху себе си.
В първите седмици след раждането има толкова чувства, които ни връхлитат – претоварени сме, усещаме се неоценени, липсва ни подкрепа, изолирани сме от света, който познаваме, несигурни сме дали изобщо правим нещо, както трябва.
И, разбира се, черешката на тортата – чувството за вина, че се проваляме в новата си роля на майка или в тази на партньор за половинката ни. Но как изобщо да комуникираме всички тези чувства, как да заявим себе си и нуждите си? Понякога е толкова по-просто да се развикаш, защото за пореден път се налага да вдигаш чорапи от пода…
Не говорим толкова обаче за гнева в следродилния период, защото някак не се очаква от нас да сме гневни. Къде са радостта и блаженото щастие? И те са там или ще бъдат там, но не можем да се правим, че неприятните чувства не са част от нас и от нашето майчинство.
Следродилната депресия има и други симптоми, освен гнева и е добре да се замислиш дали изпитваш и някои от тях, за да може да оцениш общото си състояние и да потърсиш помощ – от лекар, акушерка, терапевт. Именно това е най-доброто, което можем да направим, когато видим червения флаг измежду крясъците и гневните изблици, които ни завладяват.
Безценна е и помощта, която сами можем да си осигурим и то само, ако успеем да чуем какво ни казва тялото ни. То ни дава сигнали от какво се нуждае и какво би го накарало да се чувства добре, ние само трябва да им обърнем внимание. Например, мускулното напрежение ни предупреждава за стрес, който сме пренебрегнали. Увеличеният сърдечен ритъм може да ни каже, че ситуацията започва да ни затруднява. Общото чувство на умора ни подсказва, че е време да дадем приоритет на почивката.
Виж още: Кои са най-големите изпитания пред една майка питаме психотерапевта Детелина Стаменова
Майчиният гняв е симптом на тревожност не само през следродилния период
Тревожността е част от „длъжностната характеристика” на родителите. Тревожим се за здравето на децата си, за тяхното развитие, за тяхното щастие, за възпитанието ми. Тревожим се и за нас самите – добре ли се справям като родител? Не сбърках ли, като казах това или направих онова? Прекалено голямо внимание ли обръщам на детето си? Обръщам ли достатъчно внимание на партньора си? Още ли съм себе си или се изгубих някъде по пътя?
И „на помощ” идва гневът, за да даде израз на цялата тревожност, която ни е завладяла. Позволяваме му да се развихри, ако не сме съумели да намерим друг отдушник на тревогите си, ако нямаме „ритуал”, с който да се погрижим за себе си. Това може да бъде спорт, хоби, пълноценно общуване с партньора ни, социални контакти с приятели, които биха ни разбрали, а защо не и сеанси с терапевт.
Виж още: Колко е важно да говорим за емоциите си като млади майки споделя Ели Цанова
Майчиният гняв може да е стресова реакция към негативното детско повeдение
Малките деца често изпадат в кризи. Емоциите им са прекалено големи, а те още не могат да ги владея. Инатят се, плачат или крещят истерично и, изглежда, каквото и да правим, не можем да ги успокоим. В такива моменти и ние преживяваме наша криза, стресираме се и какво правим – поддаваме се на гнева, викаме, изнервяме се все повече. Но тези наши реакции не помагат на ситуацията, както много добре знаем и единственото, което може да се случи, е да изпаднем в омагьосан кръг, от който не знаем как да изведем нито себе си, нито детето.
Майчиният гняв може да е симптом и израз на скръб
Последните две години всички ние изпитахме загуби на различни нива – някои много реални и окончателни, други чисто емоционално натоварващи. Липсват ни семействата, близките, приятелите, липсва ни животът, който някога водихме, липсва ни чувството за сигурност, колкото и измамно да е било. Липсват ни преживяванията, които можехме да имаме. Липсва ни спокойствието да знаем, че детето ни може да ходи на ясла, градина, училище, занималня. Пандемията донесе със себе си толкова промени и е абсолютно нормално и разбираемо да тъжим за всичко изгубено. А един от начините да се изрази скръбта е именно чрез гняв.
Майчиният гняв е изцяло човешка реакция срещу несправедливостите и планината от отговорности
Замисляла ли си се как гневните изблици често са предизвикани от нещо съвсем дребно на пръв поглед? Причините, обаче, са много по-дълбоки. Не се ядосвам на детето само защото си яде бавно закуската. Ядосвам се, защото си давам сметка за верижната реакция, която бавното ядене на закуска ще предизвика, особено ако е последвано от драмата кое яке да се облече. Следва закъснение за градина, закъснение за работа, където стресът си чака на вратата. Така че да, бавното ядене не е истинският повод за гневния изблик.
Липсата на подкрепа от партньора в грижите за детето и дома в един момент също може да прелее чашата. Защото не малко майки, освен да се грижат за детето и дома, трябва и да работят или поне да се опитват да го правят. Дините са много, а мишниците са само две.
Резултатът – претоварени и недостатъчно подкрепени майки, които преживяват истински бърнаут, без дори да си дават сметка, защото оперират често на автопилот и нямат ВРЕМЕ дори да спрат и да се замислят какво не е наред и как да го променят.
Как да се справим с гнева?
1. Признай гнева
Не трябва да се преструваме, че проблем няма и да си заравяме главата в пясъка. Трябва да признаем проблема и да го назовем – „Да, аз съм гневна!”. Гневът е емоция, която толкова много майки изпитват, по толкова много причини, по толкова много начини. Първата ни стъпка в справянето с него по здравословен начин е да го назовем. Следващия път, когато усетиш, че гневът те завладява спри, застани срещу огледало, погледни се и си кажи: „Чувствам се ядосана в момента и трябва да се успокоя!”.
2. Говори за гнева
Да, няма да видиш снимки в Инстаграм на гневни майки, които крещят на децата си, но не значи, че няма такива. Не значи, че и ти не може да си признаеш, че понякога също си гневна. Страхуваме се да не ни осъдят и това е нормално, но вместо това може да ни разберат. Трябва да спрем да се съдим и да започнем да се подкрепяме повече една друга. Да споделяме не само хубавите моменти, но и трудните. Важно е да намерим начин да говорим за гнева си и с партньора ни, да му обясним на какво се дължи, вместо да го оставяме онемял от поредното ни избухване. Ако говорим за нашия гняв и с децата си, ще им помогнем да разберат по-добре техния собствен. Ще им покажем, че това е просто чувство, че трябва да му дават израз, а не да го крият, да се срамуват и да не знаят какво да правят с него.
Виж още: Бърнаут синдромът вкъщи – как са застрашени майките?
3. Изправи се срещу гнева
В момента, в който приемем чувствата си, не ги крием, не се срамуваме от тях, не се упрекваме за тях, то те губят властта, която имат над нас. Вместо да ги захранваме с енергията си, просто трябва да наблюдаваме тях и себе си отстрани без осъждане. Само така може да дадем свобода на гнева да бъде това, което е – чувство, което можем да преживеем и превъзмогнем.
4. Очаквай гнева
Ако ти се случва често да се ядосваш, то може да опиташ да си водиш дневник на емоциите, да си записваш какво е предизвикало гнева ти, да опишеш ситуацията, за да можеш, когато се успокоиш, да я анализираш и да разбереш на какво всъщност се дължи гневната реакция. Ако, например, като дете често са ти казвали да не плачеш, да не хленчиш, то именно гледката на разстроено дете може да отключва в теб детска травма, която излиза на повърхността, маскирана като гняв.
Анализирането на ситуацията може да ни помогне да видим и каква емоция предизвиква гнева. Защото често, преди да се ядосаме, усещаме нещо друго – може да сме разочаровани, тъжни, смутени, предадени, но сме толкова реактивни, че преминаваме скоростно през първопричината и се озоваваме директно в зоната на гнева, където можем да изпуснем насъбралото се напрежение.
5. Туширай гнева
Намери своите инструменти, с които успяваш да потушиш страстите в гневния момент. Може да бъде техника за дишане, която те отпуска, може да имаш нужда да напуснеш стаята за малко, да извадиш себе си от ситуацията. Може да е успокоителна фраза, като например: „Мога да контролирам само себе си!“, „Той/тя е просто дете!“, „Никой не е казал, че ще е лесно!“, „И това ще мине!“.
Важно е да работим и върху цялостната ни нагласа. Например, ако често си мислиш: „Моето дете непрестанно мрънка за нещо!”, то тези думи подхранват негативните ти емоции. Опитай се да смениш перспективата: „Детето ми изпитва затруднения и има нужда от моята помощ!”. По този начин сменяш гледната точка и своята реакция към нея.
6. Потърси помощ срещу гнева
На всички ни се случва да се ядосаме, би било странно човек да няма за какво да се ядоса в днешно време. Но ако гневът изпълва ежедневието ти, ако взема превес над останалите чувства и преживявания в живота ти, то може би е добра идея да потърсиш помощ от психотерапевт. В това няма нищо срамно или притеснително, напротив. Не винаги е лесно да се справим с чувствата си, да променим реакциите си. Но е възможно! Търсейки помощ, ние помагаме на себе си, но и на нашето семейство, което има нужда ние да се чувстваме добре.
Виж още: „Моменти за мама” – запознай се със свещта, която заслужаваш
