Топъл летен следобед е. Разхождам дълго мечтаното си едномесечно момченце в парка с една от най-близките си приятелки. Всички наоколо безгрижно пийват бирички. Той се скъсва да реве. Вдигам го на ръце да го гушна, не спира. Аз, която иначе си давам вид на много cool mama, избухвам в сълзи. “Много ми е трудно!” Последвано от “Е, стига де, ти нали това искаше, ето виж сега го имаш, трябва да си много щастлива.”
Синът ми се буди по 6-7-8 пъти на нощ, има рефлукс, някаква непоносимост към млечни продукти, и жълтеницата му беше към два месеца и половина, коликите още продължават трети-четвърти месец. Стоя на бебефона постоянно да гледам дали диша. “Сестра ми ми каза за нещо, наречено скок в растежа. Чувала ли си?” казва мъжът ми една нощ докато се редуваме да държим бебето по 20 минути изправено след кърмене. Усещам как в тялото ми се разпростира жестока паника, сякаш някой ми казва, че зад мен има чудовище. По-късно осъзнавам, че няма нищо страшно, но тялото ми си го преживя съвсем реално. “Айде стига се напряга толкова, че го предаваш на детето,” няколко пъти чувам от… баща си.
Сготвих, изпрах, измих пода и сама с бебето в слинга разходих 30-килограмовото си вироглаво куче. Йей, най-сетне се справих, още съм продуктивна супержена и съм добра майка и домакиня. “Всичко е въпрос на организация,” чувам в главата си гласа на мама. Правя го не повече от два дни преди да ме налегне жестоко изтощение и пак да изпадна в усещане за провал. След седмица пак повтарям цикъла.
“Искам да легна и да не мога да стана повече” чувам се да казвам на съпруга си. Стряскам се, защото знам как думите оформят реалността ни. Вече имам две деца, едното на две, другото на два месеца и живеем в къща на място, където няма кой да ни помогне за нищо. Гората е срещу входната ми врата. Една сутрин казвам, че отивам да глътна малко въздух. Изтичвам в гората и в един момент просто си позволявам да падна на земята, така ми тежи всичко. “Сега остава само да ме поркие снега и всичко ще приключи, даже не е толкова студено”. Не знам колко време прекарах така, в някакъв момент се освестих и се прибрах.
Благословена съм с разбиращ и подкрепящ емоционално интелигентен съруг. Повечето от останалите хора в обкръжението ми са по-скоро рационални и практични хора. За тях, и всички около теб, които мислят, че се глезиш и не можеш да се организираш, пиша това и създадох наръчника, който ще намериш в края на тази статия. Ти вече знаеш, че теб те смятат за луда и леко изтрещяла, но може би думите на друг или на цяла група изследователи на темата – психолози и психиатри, може да ги убедят. Можеш да им изпратиш тази статия или безплатния наръчник “Защо полудя като роди?!”, да си го запазят в телефоните и да им е под ръка при нужда.
Скъпи близки,…
Следродилната депресия e психическо разстройство, свързано с хормонални и биохимични промени, често подсилено от недоспиване и куп несигурности. В самото начало след раждането в една или друга степен, почти всяка жена – статистически около 80% – минава през така наречената „родилна“ или „майчина тъга”. При 10-15% от родилките обаче тя се задълбочава. Пренебрегнато и подтиснато това състояние на тревожност през първите две седмици до месец, може да стигне до следродилна депресия. А тя вече е убиец на пълноценно ежедневие, взаимоотношения, а понякога отнема и живот. Ето и две стряскащи цифри – самоубийството е номер едно причина за смъртност сред майките през първата година след раждането, а склонността към тази крайна стъпка се увеличава със 70% в този период.
Затова темата е сериозна. В България на този въпрос не се отделя достатъчно внимание. Често очакваме, че ще мине от само себе си. Търсим проблема в недоспиването, мислим си, че са някакви глезотии, че това майче явно има прекалено много време да си мисли за глупости. В резултат на такива разсъждания, родилките се срамуват да си признаят, че имат проблем. Ако го направят, шансът да се сблъскат с неразбиране от страна на най-близките е потенциално огромен. И дори да не се стигне до най-страшното, дори да е в лека форма, това състояние води със себе си сериозни проблеми между двамата партньори, между майката и детето и конфликти с близките. На мен самата ми трябваха повече от две години да смънкам пред баща си нещо като “еми то, тате, аз нещо не бях наред с хормоните май”. Преди да родя с него бяхме изклчително близки и сме обсъждали всичко. След като родих, зейна огромна бездна в отношенията с родителите ми, и се чувствах толкова неразбрана и осъдена, че неминуемо повлачи след себе си редица конфликти и скандали. Ще ми се и на тях някой да беше казал, че всъщност не ми е чак толкова лесно да не се напрягам и още няколко неща.
Следродилната депресия се разпознава по интензивна тъга, липса на интерес към ежедневни дейности, промени в апетита и съня, отдръпване от близките и социалния кръг, както и трудности в грижата за новороденото.
Така казва Американската психиатрична асоциация. В най-общи линии всичко, което продължи повече от две до четири седмици и включва прекомерна тревожност за бебето, очевидно затруднение да се вземат елементарни решения, прекалено лесно избухване, може да е смущаващ симптом. Сега, ясно е, че не във всички тези случаи ще се търси психолог или терапевт. Най-малкото по нашите ширини това не е толкова разпространено. Аз самата не посегнах към това, въпреки, че в други етапи от живота си съм го правила. Сега ми се стори май леко срамно, а и не мисля, че можех точно да назова каква ми е ситуацията. Има обаче много начини близките да са в помощ с елементарни действия.
Така само влошаваш нещата…
Преди да се спрем на това как да помогнеш, само небързо ще мина през изпитано неработещи, но определено интуитивно идващи подходи. Дори казани с най-добри намерения реплики като „стегни се”, „изпий една биричка, хем за кърмата е добре”, „случва ти се най-хубавото, пък ти си седнала да ревеш”, „стига си търсила под вола тела”, омаловажаване, както и сравнения с други майки, могат само да задълбочат проблема. Не насилвай една наскоро родила майка да се чувства добре, гримира, облича и да се усмихва, да взема време за себе си (тя това вече не го разбира както си мислиш). Не я заливай със съвети и не питай само за бебето. Не подценявай и омаловажавай, ако каже, че не иска да живее, вероятно го преживява точно така. Не я оставяй да се справи с цялото домакинство и бебето сама, за да няма време да си мисли “глупости”. Не подценявай нуждата от професионална помощ, ако виждаш,че не се справяте сами. По-добре преглътни усещането за собствен провал, че се стига до психолог (каквото по начало не бива да имаш, но си знаем как е) и се обади да попиташ как да помогнеш.
А, ето колко просто неща помагат
Покажи, че я разбираш и си до нея. Попитай я как е тя и после преглътни импулса да я посъветваш нещо. Просто дай пространство да каже и я слушай без да съдиш. Даже да ти се виждат безумни проблеми, даже да си мислиш “голяма работа като нещо не става с кърменето, не е краят на света”, преглътни коментара и й засвидетелствай разбиране. Понякога да се информираш по-късно и да я снабдиш с ресурси да си помогне, е много ценно, но в първия момент, само я изслушай.
Помогни с нещо смислено. В такъв момент ни е много трудно да дадем бебето и си го стискаме като my precious, затова просто й предложи някаква помощ с домакинството, купи готова храна, пусни една пералня. Ако дава бебето, подондуркай го да си измие косата, предложи да го люшкаш на някое от седемте нощни събуждания, ако то е от тези човечета.
Обади се на приятелките й. Вероятно повечето от тях са продължили живота си без нея в момента, понеже мислят, че се къпе в щастие. Аз лично си мислех, че вече почти не съществувам за тях и ми беше страшо трудно да напасна графика си на неспане и вечно реване в количката с техния график на преследване на кариери и готини събития. А имах такава нужда да се почувствам за мъничко поне част от групичката си отново. Та обади им се, помоли ги да я търсят малко по-често и да се опитват да я виждат.
Казвай й, че се справя добре. Даже да не си сигурен. Ако съпругът ми не го правеше достатъчно често, не знам в кое дъно щях да съм заорала. От сегашна гледна точка, може би и на него са му се стрували безсмислени някои от нещата, които съм говорела и чувствала, но неотлъчно беше до мен и ми напомняше, че вижда колко ми е трудно и се справям повече от прекрасно да съм майка и майната им на чиниите, важното е, че детето е добре, че съм нежна и грижовна, че съм се преборила да кърмя, въпреки трудното начало. Всичките ей тия неща, които за света изглеждат незначителни, забелязани и валидирани от близките значат целия свят за една несигурна нова майка.
Не подценявай нуждата от специализирана помощ. Ако виждаш, че нещата не се подобряват или чуеш нещо като “не ми се живее”, знай, че тя го преживява така и има нужда от специалист.
В общия случай следродилната депресии ще мине след около година. Но отпечатъкът, който ще остави върху психиката на майката и отношенията с близките й, може да си остане татуиран там. За себе си лично се надявам да мога да възстановя отношенията си с моите родители и да можем отново някога да говорим нормално без да се страхуваме кой къде и кого ще настъпи и каква бомба ще избухне. Сега, да не си мислиш, че майките сме някакви жертви на ситуацията, ествествено, че от нас зависи в огромна степен да се справим, но в този период сме доста чупливи, и определено опора и подкрепа ни трябват, за да се изправим. Та за да помогна на майки и близки, точно като теб, съставих “Защо полудя като роди?!” – наръчника за разпознаване на следродилно полудяване и лесни стъпки да помогнем. Изпрати го на всеки в обкръжението си, който смяташ, че може да се възползва. Всъщност може да го пратиш на всеки. Защото накрая се оказва, че всеки от нас или е майка, или има майка, или познава майка.
—
А ето малко и за мен – Александра Козбунарова:
Обичам да чета, говоря с хора и пиша, бих го правила по цял ден всеки ден. Затова и избрах журналистика. След десетина години дълбоко в дебрите на бизнеса и технологиите, с раждането на първото ми дете, фокусът ми рязко се измести в посока психично здраве. Причината е очевидна мисля. С времето започна да напира сериозна нужда да споделям наученото и тестваното с други жени. Затова започнах и изграждането на пространство за психично здраве за майки – Ведри Мами.
