Дойде ли вече моментът? Подаваш нещо на малчугана, а той със замах го засилва към земята от височината на своето столче за хранене? Ти го вдигаш, той пак го хвърля, ти пак му го подаваш, отново със засилка към пода и така докато нечии нерви – разбира се, твоите, не издържат… Обикновено става въпрос за храна, но може да са ключове, гумена играчка, вилица, лъжица… Тази игра сме я играли не само в кухнята, но и в столчето за кола, в кошарата, и докато дъщеря ми е на конче на раменете на баща си…
Докато ние, родителите, бързо губим интерес към това занимание, изглежда децата могат да се забавляват истински с тази повтаряща се до безкрай дейност. И ако през ума ти минава, че го правят просто, за да тестват нервите ти, то бързам да те успокоя, че това изобщо не е така. Макар възрастните да се дразним, то това не е целта на заниманието. И колкото и странно да ти прозвучи, това занимание всъщност има точно определена цел, тя може да се определи и като образователна дори и малките са наясно с нея в своите глави.
Според доктор Сара Бергер, психолог, занимаващ се с детско развитие, децата са едни малки изследователи, които се стремят да проучат света, в който живеят.
„Има причина за хвърлянето на неща по земята, не си мислете обратното. С това свое действие децата всъщност се опитват да разберат причинно-следствените връзки.
В техните главни възникват въпроси като – Какво ще стане, ако изпусна това? Пада ли? Разлива ли се? Мама ядосва ли се? Без значение какъв е резултатът, за децата той всеки път е различен и изключително интересен. Особено, ако е придружен със силни емоционални реакции.”
Виж още: Как да избереш детско столче
Често, когато децата хвърлят не просто играчки, а храна от столчето си (или направо цялата чиния или купичка), ние разчитаме това действие с един единствен подтекст – „Нахраних се!”. Но според поведенческия терапевт Йохани де Брюн, това не е единствената причина или поне не основната. Децата обичат да си играят с храната, за тях предназначението ѝ не е само да ги нахрани, напротив. Чрез нея те опознават различни миризми, вкусове, текстури, цветове.
Ние, възрастните, приемаме тези неща за даденост, но за малчуганите това са цели вселени от нови и интересни неща.
Затова и хвърлянето е един от методите на малките изследователи, с които те проучват всичко, което се изпречи на пътя им. А да не забравяме и така важното трениране на двигателните умения.
Всяко хващане и пускане им помага да развият все по-добър контрол върху малките си ръчички и пръсти. От нас се иска само да бъдем търпеливи по време на този процес.
Виж още: Уроците по кърмене, който научих през първата година на сина ми
Можем ли да ограничим това поведение?
Всички родители, рано или късно, си задаваме този въпрос. Оказа се обаче, че по-добре да не го правим. Бебетата и тодлърите са си точно това – бебета и тодлъри и е несправедливо към тях да имаме очаквания да се държат като големи хора с храната и вещите си. Най-доброто, което можем да направим, е да бъдем активни участници в техните „изследователски експедиции”, доколкото можем и ни позволяват нервите, разбира се. Все пак всичко това е част от порастването и ученето и всяко дете минава през тези периоди.
Това, което все пак можем да направим по съвет на специалистите е да изместим фокуса на детето, ако той е попаднал върху храната и тя започне да лети във всички посоки. Особено, когато детето е по-малко, няма смисъл да се опитваме да обясняваме и да го спечелим на наша страна с невероятна логика. Това, което е добре да направим, е просто да го преместим от столчето и да привлечем вниманието му с друг интересен обект, който също може да хвърля, ако в момента има желание за подобна игра. За наше щастие, мъниците лесно се разсейват и именно това е ключът към постигане на нашите цели 😉
Всеки един период от развитието на нашето дете ни се струва безкраен, чудим се ще свърши ли някога и чак не ни се вярва, че е възможно да има светлина в тунела. Но такава има и тунелът в един момент наистина свършва и ние се озоваваме от другата страна, за да си отдъхнем най-накрая (и да спрем да чистим). В това ни убеждава и доктор Бергер: „Родителите трябва просто да изчакат няколко месеца. След като бебетата могат да представят идеи в съзнанието си, без да се нуждаят от конкретни доказателства пред тях, това поведение ще намалее, защото няма да е необходимо да изпробват всичко, за да знаят до какъв резултат води.“
А що се отнася до тодлърите – за тях можем да си послужим с друг трик. По-големите деца вече са наясно с причинно-следствените връзки и можем да използваме именно една такава, за да предотвратим създаването на безпорядък. Колкото по-рано започнем да включваме малките деца в подреждането, в почистването, толкова по-рано те ще са наясно, че е най-добре да не цапат, за да не се налага да чистят след себе си.
От голямо значение тук обаче е да не използваме тази тактика като наказание. Вместо това трябва да се стараем да ги увличаме в тази дейност и да я представим като интересна, да ги молим за тяхната помощ и да им обясняваме защо не можем да оставяме храна по земята, защо е важно да почистваме след себе си.
Виж още: Как да научим децата да помагат вкъщи през първите 7 години
И все пак – как да запазим спокойствие?
Колкото и теория да прочетем, колкото логично и дори лесно да ни се струва всичко, прочетено в дебелите книги (или във всезнаещия Интернет), в момента, в който към пода полети купичката с кисело мляко, всичкото ни спокойствие се изпарява и цяла лавина от емоции ни залива. Какво да правим в такива случаи?
Първо – не забравяй, че не си сама! Най-вероятно, точно в този момент, по света има много други мамми, които се чувстват също толкова безсилни, колкото и ти. Второ – това е повече от нормално. За нас, възрастните, храната просто има друго значение. Затова ключово в такива моменти е да се опитаме да погледнем на ситуацията през погледа на детето ни. По този начин ще можем да реагираме по подходящ начин и след това да не се упрекваме допълнително за изблика на гняв, който ни е завладял.
Припомняй си в такива моменти, че
детето не се опитва да тества нервите ти, не иска да те предизвиква, а търси начин да комуникира с теб, има нещо да ти каже, но все още не може да го направим по начина, по който на теб ти се иска.
Нашата работа като родители е да сложим „детективските си шапки” и да се опитаме да разгадаем мистерията на детското поведение. А ако не успеем, то поне да го приемем и изтърпим с усмивка – така за всички ще бъде по-лесно и периодът ще премине по-бързо.
Виж още: 8 техники за справяне с гнева и емоциите на двегодишните деца
