Къде е по-подходящо да се живее е вечната дилема, пред която сме поставени. Когато сме сами, всичко е някак много по-лесно и ясно, защото мислим само за един човек и неговите нужди, но започнем ли да споделяме живота си с партньор и деца, нещата рязко се променят.
Започнах да пиша тази статия с голям ентусиазъм, когато прясно се бяхме нанесли в новия ни дом на село. Розовите очила още не бяха напуснали лицето ми и всичко ми се виждаше страхотно и романтично.
Шест месеца по-късно вече имам много по-ясна представа с какво се нагърбихме, кое наистина ми липсва и без кое градско удобство мога да живея.
Покупката на дом се нарежда сред онези големи събития в живота, които са емоционално групирани със завършването на университета, сключването на брак и раждането на дете. Нито едно от четирите не е задължително, за да водим пълноценен живот, но когато се решим на крачката към такъв важен житейски момент, то тя трябва да бъде много добре обмислена.
Виж още: 5 решения, които промениха живота ми
Живот в центъра
Когато бях необвързана, най-голямата ми мечта беше да живея в стар двустаен апартамент с високи тавани и дървено дюшеме в центъра на града. Имах много конкретна представа как трябва да изглежда той, какви мебели ще имам, как ще подредя всичко. Но в тази представа липсваше друг човек. Липсваха и чисто прагматичните разсъждения за паркомясто, достатъчно пространство за домашни любимци, близост до работното място и магазини за хранителни стоки. Когато човек е млад, той има съвсем други приоритети. Затова пък си направих жилището на моите мечти до студиото ми за татуировки, на пешеходно разстояние от най-добрия ми приятел и без истинска кухня за повече от две години. И точно когато бях истински доволна от това къде живеех, намерих своя човек.
Интересното в случая е, че той има спомен как още на първата ни среща съм му казала как мечтая да живея в къща на село, да гледам животни и да си създам своята малка екосистема. Аз лично изобщо не си спомням да съм казвала такова нещо, но не искам да му развалям хубавия спомен, затова обикновено кимам и се усмихвам, когато разказва историята на наши близки и приятели.
Самата аз съм отгледана в града. Никога не е ставало и дума да живея някъде, където ще ни трябва кола, за да се придвижим. Прибирала съм се сама вечер, по цял ден съм крачела по градските улици и не ми е хрумвало, че у мен ще се появи желанието за селски живот… Но, откакто съм с него, рязко започнах да си мечтая за къща в планината с двор, кучета, кокошки и в пълна изолация.
Време за промяна
Но ето че с годините нещата се промениха.
В един момент осъзнах, че излизам по едни и същи места вечер, срещам се с едни и същи хора, говорим си едни и същи неща. Това породи у мен желанието за промяна.
Истинските приятели остават завинаги с теб, независимо дали живеете на 10, 100 или 1000 км разстояние. Защо тогава да не опитам нещо ново?
Особено откакто съм майка, си мисля къде и как искам да расте моето дете. И в тези разсъждения не виждам градската среда, а голям зелен двор, където момичето ми да тича със своите кучета и да се развива необременена от смог, трафик, хора и хаоса на ежедневието.
Това, разбира се, е съпроводено от много конкретни притеснения, свързани с образованието и социализацията на детето. Ако изборът да живеем на село е някак логичен за нас след десетилетия в столицата, то това не е избор, който дъщеря ми е имала право сама да направи. Вероятно не е и напълно честно спрямо нея да живее далеч от роднини и приятелски деца. Ще излъжа, ако кажа, че не се сблъсквам ежедневно с трудности, живеейки извън града, свързани именно с нейното развитие. Колкото и всеотдайно да се грижа за нея, ми липсва, че няма с кого да си играе всеки ден. Детската градина още не е опция за нас, защото няма как да се класираме в държавна, а таксата за частната отива във вноската ни за къщата.
Почти всеки ден се питам дали не сбъркахме, дали тя ще успее да се социализира достатъчно лесно, дали не сме създали спънки за дъщеря ни още в ранна детска възраст. И да, трудно е. Трудно е да я карам до града, за да може да се вижда с баба си, да ходи на плуване, да се среща редовно с деца. Може би нямаше да ми тежи толкова, ако не се налагаше да работя на пълен работен ден и можех да се концентрирам изцяло върху нея, но в момента няма как да я гледа друг човек, а работата е жизнено важна за моето ментално, а и финансово оцеляване.
Златната среда
Това, което малцина знаят, е че имаме две жилища. Така успяваме за момента да делим времето си между това в планината, и това в София. Този баланс ми носи голяма доза спокойствие, защото, ако трябва да съм напълно откровена, изолацията в планината, особено по време на пандемия и работа от вкъщи, някак размива дните и те кара да губиш представа за времето.
Обикновено използвах времето вечер, за да излизам по задачи, когато малката си е легнала и баща ѝ може да я гледа. Но, откакто сме в къщата на село, тази опция отпадна. Там нито има къде да отида вечер, нито имам желанието да карам в тъмнината. Определено имам нужда да знам, че все пак имам едно мъничко градско място, където мога да отида всеки път, когато се нуждая от удобствата, с които съм свикнала.
Виж още: Защо не искам да съм перфектна – личните истории на 9 майки
Селска идилия?
Но нека се върна за малко на селския ни оазис. Селцето ни се отличава с липса на инфраструктура, невероятни гледки, планински пътеки, малък водопад на края на улицата ни и най-вече – със спокойствие. Къщата, която превърнахме в наш дом, бе внимателно селектирана след 3-годишно търсене с брокер. Предложенията, които видяхме през този период, бяха изключително различни, някои се разпадаха, други бяха новопостроени, дворове на скат или изцяло бетонирани, външни тоалетни, сенчести имоти, недостъпни черни пътища. Едно ще ти кажа – ако в обявата пише „Последните 100 метра са черен път”, то определено няма да имате целогодишен достъп.
Силно вярвам, че извадихме страхотен късмет с къщата, която купихме. Беше като един нешлифован диамант, който само чакаше да заблести. По този начин имахме възможността да направим цялостен ремонт по наш вкус. В ретроспекция, сигурно не бих се захванала отново с ремонт на цяла къща, но всичко приключи за шест месеца, с много похарчени пари и много изхабени нерви.
Сега, когато вече не ремонтираме, някак чувствам и доза празнина. Проектът е завършил, а аз трудно мога да седя спокойно и просто да се наслаждавам. Но е вярно, че по къщата винаги има работа, дори когато не искаш.
Затова е хубаво да обмислите много сериозно животът на село. Дали сте готови да зъзнете сутрин, докато запалите камината, дали ви се занимава да цепите дърва на -18 градуса, дали може да живеете ежедневно с прекъсвания на тока…
Как изглежда бъдещето?
Напоследък все повече мои приятели искат да заживеят далече от града и търсят да закупят къща. Като че ли нашето поколение преминава през някаква метаморфоза, когато се появи дете в семейството. Факторът „работа от вкъщи” също не е за подценяване. Затова аз силно вярвам, че след 10-15 години малките села около големите градове ще закипят с нов живот и малки общности, в които няма да липсва нищо.
но Знам и че Всеки човек сам трябва да усети „своето“ място. Няма грешни и правилни решения, важното е ние да се чувстваме максимално добре с изборите си, за да бъдем балансирани и уравновесени в грижата си за малките. А дали това ще се случва на село, или в града, е въпрос на вкус.
В крайна сметка, не случайно са казали, че „Mоят дом е моята крепост”. Просто направете крепостта си истински ваша – топла и уютна, тогава щастието идва само, независимо от локацията.
Виж още: От нищо нещо – бюджетни трансформации на стари мебели
