На 17 май отбелязваме Международния ден срещу хомофобията и трансфобията. Целта на подобен ден е да ни мотивира да обединим сили като общество и да дадем гласност на един проблем, който ни разделя и се е превърнал в повод за омраза и агресия срещу милионни хора. Екипът ни обаче вярва, че промяната трябва да започне именно от семейството като основна градивна единица на същото това общество. Вярваме, че е важно да научим децата си от малки да бъдат толерантни към другите, да подхождат с разбиране и да не сме ние тези, които да насаждаме в тях чувства на пренебрежение и омраза. Защото хомосексуалността не е болест, нито е избор, тя е част от природата на човек и той се ражда такъв.
ДА, МОЖЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА НАУЧИМ ДЕЦАТА СИ ДА ПРИЕМАТ РАЗЛИЧНИТЕ, НО МОЖЕ И ТЕ САМИТЕ ДА СА РАЗЛИЧНИ И ТРЯБВА СЪЩО ТАКА ДА ГИ НАУЧИМ, ЧЕ И ТОВА Е НАПЪЛНО В РЕДА НА НЕЩАТА И ВИНАГИ ЩЕ ГИ ОБИЧАМЕ И ПРИЕМАМЕ.
Осъзнаваме, че темата не е лесна, че е болна за много хора и всеки има право на своето мнение. Но това, на което се надяваме с днешния материал, е да стане ясно, че макар хомосексуалността да не е избор, нашите реакции спрямо нея са! Ние избираме дали да приемем другия такъв, какъвто е и да научим децата си на същото. Светът може да бъде малко по-добро място, ако просто спрем да съдим тези, които са малко по-различни от нас. И да, казваме малко по-различни, защото всички сме хора, със своите чувства, тревоги, страхове и мечти. Останалото може да ни прави различни, но ни прави и специални, и уникални. А това е хубаво! Това е най-хубавото на това да си на тази земя – да бъдеш себе си!
Днес даваме думата по темата на нашия автор Ели Цонова – една майка, която мечтае дъщеря ѝ да живее в един по-добър свят, където всеки има свободата да бъде себе си.
Виж още: Две майки и едно дете – семейството на Радина Петришка изглежда така
„Един приятел днес ми прати смешка – котка-свещеник проповядва, че хомосексуалността е болест, а друга котка, лежейки, обяснява по телефона как не може да иде на работа, защото е болна от „гей”. И това ме накара да се замисля как и до ден днешен хомосексуалността се счита за болест от някои хора. Все си мисля, че живеем в модерно общество, но само допреди няколко години е имало религиозни институции, в които хората са „лекувани” от хомосексуалност. Говорим за жестоки мъчения, на които те са подлагани, само и само този „демон” да се изкара от тях.
Да не забравяме и как до днес е нелегално да си хомосексуален в някои държави… Замислете се само – по време на пандемията хората се възмущаваха, че свободата им е ограничена, защото държавата беше въвела противоепидемични мерки. А как бихте се почувствали, ако държавата определяше с кого можете да имате романтични отношения?
Достатъчно е човек да се зачете в коментарите под публикации по темата, свързани с различната сексуална ориентация, и ще си даде сметка колко назадничаво мислене се среща по нашите географски ширини. Първосигналната ми реакция е да се ядосам, но замисляйки се малко повече, осъзнавам, че тази омраза идва от страх. И тогава моят яд се превръща в тъга. Тъга, че училищата ни не образоват децата по „неудобни” теми. Тъга, че едно дете ще предпочете да се самоубие, пред това да разкрие на родителите си истинската си същност. Тъга, че това сочене с пръст се е превърнало в нещо естествено, част от нашата народопсихология…
Вярвам, че е в ръцете на моето поколение да дадем положителен пример на нашите деца. Както трябва да ги научим да поздравяват, да отстъпват място в трамвая на възрастни хора, да подават ръка на приятел в беда, така трябва да е част от възпитанието им да бъдат толерантни към различното. Трябва да ги научим, че не всичко е черно и бяло, че нюансите са толкова много и толкова красиви по свой уникален начин.
Виж още: Изразяването на благодарност – положителни ползи за психичното здраве на децата
За правото да бъдеш себе си
17 май е световният ден на борбата с хомосексуалността. Сега, някои от вас ще си кажат защо им е на „тия” и специален ден, те вече си имат гей паради всяка година, защо ни занимавате с тях постоянно? Занимаваме ви, за да може „тия” да станат част от „ние”. Защото дори днес, през 2022-а, има явно разделение, базирано на нещо толкова лично като сексуалната ориентация.
И преди някой да каже и тук, че щом е лично, защо се парадира с това, бързам да уточня –
парадира се с липсата на свобода, а не със сексуалната ориентация.
Гей парадите създават чувството за единство и свобода веднъж годишно, когато хората с различна от стереотипно наложената сексуална ориентация, могат да усетят, че не са сами. Това обаче по никакъв начин не им дава същите права като на хетеросексуален човек през останалите 364 дни от годината. Затова както в миналото хората са се борили по улиците за правото да гласуват, правото на свободна реч, правото за равенство, така и днес хомосексуалните излизат и се борят за правото да бъдат хора.
Оказва се, че това съвсем не е нещо модерно – първият гей парад е организиран на 29 юли 1970 година в Чикаго и Сан Франциско, а само ден по-късно има събития в Ню Йорк и Лос Анджелис. Те са в резултат на многогодишни малобройни сбирки на активисти, които, въпреки опасностите, решили, че е време да дадат по-голям отзвук на ограниченията, които са им били налагани. И ако преди 52 години парадът е събирал „само” 1000 човека, рискували всичко, за да се борят за правата си, през 2019 година над 150 000 представителя на LGBTQ-обществото вървят по улиците на Манхатън!
Да обичаш различен от теб човек
Но защо изобщо има такава стигма около сексуалната ориентация? Връщайки се назад в моя живот до времето, когато бях ученичка в гимназията, си спомням, че се чувствах много неподготвена по много теми. Всичко, свързано със сексуалността, беше абсолютно непознато за мен, независимо дали говорим за самозадоволяване, за сексуална ориентация или за някакъв вид сексуален контакт. Така и думата „гей” ми беше много чужда. Бях я чувала във филми, но никога не бях имала директен досег с материализираната ѝ форма в ежедневието.
Затова и останах много изненадана, когато едно от първите момчета, в които се влюбих, се оказа гей. Сега, ако той чете този текст и се притеснява, че хората ще навържат нещата и ще се сетят за кого пиша, мога да го успокоя – след него повторих тази случка още шест пъти. Да, шест. Не знам дали защото аз си затварях очите за някакви очевидни знаци, или просто такъв ми беше късметът, но наистина имах период, в който все си падах по хора, които нямаше как да отвърнат на чувствата ми. Затова пък с тях и до ден днешен се смеем колко лош „гейдар” имам.
Въпреки липсата ми на информация по темата обаче, за мен толерантността винаги е била нещо естествено. Това, че някой е различен, го прави по-интересен в моите очи. Кара го да се отличава от масата по начин, който веднага привлича вниманието ми, а инстинктът ми е да искам да бъда приятел с такъв човек. Само един различен от нас човек може да ни помогне да се развием като личности и да предизвика у нас нови реакции, нови мисли и ново поведение. Ако всички бяхме еднакви, изкуството, музиката, литературата нямаше да бъдат това, което са. Обменът на идеи се случва само, когато имаш достоен съмишленик срещу себе си, човек, с когото можеш да говориш с часове, разнищвайки всякакви теми, без значение от сексуалната му ориентация! Никога няма да можем да виждаме по-далече от собствените си носове, ако винаги общуваме с хора, които мислят като нас. Никога няма да бъдем предизвикани да преразгледаме собствения си кръгозор и да го разширим до непонятни хоризонти. Защо тогава да не общуваме с представители на LGBTQ-обществото ни?
Същото важи и за хомосексуалните. И тук не става дума за физически отличителни белези, а за благ нрав, разбиране и отношение.
Те са по-толерантни, по-разбиращи, по-емпатични, защото цял живот им се налага да се сблъскват с прибързано лепене на етикети и лошо отношение.
Но вместо да поемат тази негативност и да счупят своята идентичност под нейната тежест, те правят точно обратното – търсят справедливост и спокойствие.
Да бъдеш родител в XXI век
Противно на стереотипа в главите на някои хора, хомосексуалните не се разхождат от сутрин до вечер по улиците, облечени в шарени дрехи и крещящи, че искат да бъдат с различна сексуална ориентация. Те са като мен и теб. Само че имат една торба повече проблеми, защото голяма част от обществото ни не е готово да приеме различното.
Хората сме проектирани да отхвърляме непознатото от страх. Вместо да искаме да разберем, да научим и да приемем, е по-лесно да се опълчим на чуждото. Но, когато отхвърлянето се превърне в чиста форма на омраза, е време нещо да се промени, време е ние да се променим.
Да, мога да продължа да живея в моя балон, където всеки различен човек е уважаван за талантите и постиженията си, а не минимизиран до сексуалната си ориентация. Но не е редно да си затварям очите пред света, от който съм част. Откакто съм родител, искам дъщеря ми да живее в свят, в който е прието да бъдеш различен. Искам да живее в свят, в който думата „гей” не е обидна. Искам да бъда този родител, който не се притеснява да говори с децата си по всякакви теми.
И само защото обсъждам с детето си хомосексуалността, не означава, че ще го „направя” гей. Не си сменяш сексуалната ориентация от днес за утре. Не е мода, не е болест, че да я хванеш от друг, не е избор, който правиш.
Ти просто се раждаш такъв, какъвто си, или имаш късмета да намериш себе си, израствайки, или живееш чужд живот, от страх да не бъдеш сведен до нещо толкова повърхностно като сексуалната ти ориентация.
Често съм питала мои приятели, които са хомосексуални, защо не са споделяли с родителите си истината за тяхната същност и отговорите са ме натъжавали – от неразбиране, през лишаване от наследство, до отлъчване от семейството. Затова избират да живеят двойствен живот, лишен от подкрепата на най-близките.
Именно това искам да избегна в моето семейство. Откакто родих се замислям и за такива неща – какво бих направила, ако дъщеря ми някой ден ми сподели, че има връзка с момиче. Какво минава през главата на един родител, когато чуе нещо такова? Първоначалната реакция е изключително важна. Замислете се колко много кураж се иска от един подрастващ човек да отиде при родителите си и да им сподели, че е различен и то с нещо, което обществото продължава да ни насажда като лошо и странно? Мога само да се надявам, че реакцията ми ще бъде достоен отговор на този кураж. Моля се детето ми да срещне разбирането и подкрепата, които заслужава от мен. А самият факт, че е решила да ми го сподели, говори, че ми има доверие да реагирам адекватно.
Но нека развием един сценарий, в който родителите не реагират добре. Детето не среща разбиране, дори напротив – родителите започват или да викат, или да плачат, да се самообвиняват къде са сбъркали във възпитанието. Любимото ми е „Какво ще кажат хората?!”, защото едно такова разкритие рефлектира върху тях като „лоши” родители в очите на обществото. Родители, които са се провалили да възпитат „нормален” човек. А какво е нормалният човек? Този, който се страхува да бъде себе си? Винаги бих избрала да имам дъщеря лесбийка, пред това тя да се страхува да преследва естествените си пориви. Защото, ако е осъзнала, че сексуалната ѝ ориентация е различна, то тогава тя има емоционалната интелигентност да опознае себе си истински и без притеснения. Тогава тази нейна осъзнатост ще ме накара да се почувствам като успешен родител.
Веднъж попитах една моя приятелка кое би било по-тежко за преглъщане от родителите ѝ – че има връзка с момиче или че момичето не е от еврейски произход като семейството ѝ. И двете много се смяхме, но се замислих как и до днес, сексуалната ориентация и религията продължават да играят огромни роли в обществото ни. А всъщност и двете са много лични неща. Вътрешно усещаме кой пол ни привлича, вътрешно усещаме и дали искаме да вярваме в нещо Висше. С разликата обаче, че изборът на религия не би попречил да сключиш брак с любим човек. Не би попречил да осиновиш дете. Не би попречил да вземеш родителски отпуск, ако партньорът ти е родил или осиновил дете. Всички тези неща, които са даденост за хетеросексуалните двойки, са абсолютна привилегия за хомосексуалните такива. И ако има държави, в които законът е на тяхна страна, много други народи все още са на светлинни години от подобна стъпка.
Кога и как да започнем разговора
Ако очаквате да чуете за конкретен момент кога да говорите с детето на тема толерантност, такъв няма. Разговорът не бива да е само един, колкото да отбие номера. Само продължителна комуникация по темата, ще доведе до трайни резултати. Както с всичко при възпитанието, повтаряемостта е ключов елемент и тук.
Важно е да си избираме подходящи моменти, в които да онагледяваме какво имаме предвид, за да може детето да разбере по-лесно. Дали това ще е случка на несправедливост на детската площадка, която задължително не можем да оставим без коментар, дете с различен цвят на кожата или нестандартно тегло в класа, всичко това са възможности да започнем разговора. Ще се изненадате и колко много ще се отвори съзнанието ви за несправедливостите в ежедневието. Защото не е лъжа, че и ние възрастните обичаме да съдим бързо. Затова трябва да използваме възпитанието на децата ни като възможност да превъзпитаме и себе си в по-добри хора.
Ние носим отговорност към обществото да даваме добър пример на децата си, а разговорът за толерантността започва в нас самите. Но нека не се случва само на 17 май, но и всеки друг ден! пожелавам ни да се събудим по-толерантни, по-добри и по-човечни. За да може децата ни да растат в свят, в който можеш да си верен на себе си и това не те прави особен, а специален!
