Посветихме темата на месец ноември на грижата за менталното здраве, защото екипът ни вярва, че то е в основата на вътрешния мир, който ни дава сили да се справим с всички останали аспекти на живота ни. Защото, ако сме настинали, ако ни боли част от тялото, то лесно можем да назовем проблема, да вземем хапче, да потърсим лекар. Но когато душата ни страда, често сме склонни да пренебрегнем тази болка, да търсим оправдание, да крием емоциите, които бушуват в нас и ни измъчват. Това обаче не е решение, а само предпоставка за задълбочаване на проблема.
Първата стъпка е изобщо да го адресираме, било само пред нас или пред някой близък. Първата стъпка, но понякога именно тя се оказва най-трудната. Защото сме склонни да мислим, че сме сами, че никой друг не минава през подобен душевен ад. Затова искахме да ти покажем, като за начало, че НЕ СИ САМА. Искахме да ти покажем, че може и трябва да се говори за всичко, което се случва в душата. И сме благодарни, че екипът ни откри правилния събеседник за този така важен разговор.
Днес искаме да ти представим Антоанета Лейдъм – създател на фейсбук групата „Лицата на депресията” и посланик на психичното здраве. Самата тя се сблъсква с депресията за първи път по време на своята бременност – един период, който сме свикнали да асоциираме с щастие и приятни вълнения. Но той може да има и друго лице и Тони, съвсем неочаквано и за нея самата, се сблъсква с него, макар и да не успява назове проблема с конкретно име.
Емоционалната буря не спира и след раждането. На Тони ѝ отнема почти две години преди изобщо да съумее да нарече случващото се с нея с истинското му име – депресия. Веднъж обаче назовала проблема, тя започва да търси решения. Открива ги за себе си, но е категорична, че за всеки те, най-вероятно, изглеждат по различен начин. Убедена е обаче, че такива има! Защото депресията не е доживотна присъда!
Как я вижда Тони днес? Какво научва за себе си след душевния катаклизъм, през който преминава? Защо основава фейсбук групата „Лицата на депресията” и защо толкова много хора търсят и намират точно там подкрепата, от която се нуждаят? Отговорите на тези и много други въпроси те очакват в нашия разговор.
Може да изглеждаш запис на цялото интервю ТУК.
Здравей, Тони. Бих искала за начало да те помоля да се представиш със свои думи на нашата аудитория?
Аз съм една от вас!
Цял живот съм се занимавала с бизнес, имам N на брой висши образования, които реално те подготвят за някакви неща, които не са реални. Доста курсове и квалификации съм минала, работила съм, оглавявала съм бизнеси и проекти в България и в чужбина. Последният, който оглавявах, беше в Англия. Но истината е, че нито едно от тези неща не ме подготви за училището на живота.
Аз срещнах човека, омъжих се, забременях, всичко това ми се случи за една година. И в този момент, който трябваше да бъде най-щастливият, аз осъзнах, че не съм на това ниво, че не се чувствам толкова щастлива. Започнах да си задавам въпроси дали това е моето призвание в живота, дали трябва да бъда майка, дали трябва да бъда съпруга, дали трябва да мина по този общоприет ред. Дали всичко това е за мен? Мина много време, докато разбера, че да, това е за мен и ми харесва. Но просто аз съм преминавала през депресивно състояние.
Но щом в онзи момент не си го осъзнавала, то на какво отдаваше неспокойствието и всички тези въпроси, които не ти даваха мира?
Преминах през толкова много мисли, не можете да си представите. За добро или лошо, аз съм от този мисловен тип, който логически трябва да си обясни нещата, трябва да ми е ясно защо това ми се случва, да знам причините. Защото много от нас се пускат по течението и си казват: „Това е период, той просто трябва да отмине”. Аз не съм от този тип хора. Търсих причините навсякъде, главоблъсканици, натрапчиви мисли. Минах през целия процес.
Всъщност, аз разбрах, че имам депресия, когато моето дете беше на 18 месеца. Аз съм имала депресия още по време на бременността, както и следродилна депресия. То състоянието преминава от едно ниво на друго, депресията не е била константна величина през цялото време. Били са страхове, напрежение, натрапчиви мисли, несигурност. Аз съм доста сигурен човек в себе си, в това, което мога, в това, което знам, колкото и нескромно да звучи. Но в този период губиш всякаква увереност. Нямаш вяра в себе си, в това, което се случва, имаш съмнения, имаш страхове.
Осъзнах, че имам депресия, когато си помислих, че мога да причиня болка на детето си. Възловият момент беше, когато си помислих, че мога да го изхвърля от петия етаж.
Това сигурно е най-ужасното нещо, което може да си помисли една майка! И след малко ще те върна към този момент и какво се случи след него. Но преди това искам да те върна в началото, към твоята бременност, когато за първи път усещаш промяна в себе си. На какво я отдаваше тогава, на хормоните ли?
Отдавах го на много различни неща. Ние и хората около нас искаме да канализираме една причина и цялата отговорност да поставим върху нея, например: „Ти сега си бременна, то е нормално да се чувстваш по този начин”.
Аз бременеех в Англия и имаше жена, която следеше моята бременност. Даде ми да попълня въпросник, на който виждах, че мога да се съглася на много места, че аз имам депресивно състояние. И аз го заявих, говорих с нея, моят съпруг също присъстваше на срещата. Но тя също го отдаде на това, че в момента бременея. Аз веднага забелязах, че се уморявам по-бързо. Казваха ми: „А, това е от бременността”. Нямах желание да ставам от леглото – „Това също е заради бременността”. Отказвам да правя неща, които ме правят щастлива, за които преди съм имала интерес – „Това също е от бременността”.
Истината е, че аз знаех, че не е това причината. Осъзнавах, че нещо нередно се случва с мен, но не знаех как да се заявя, не бях чела достатъчно по темата, не се бях интересувала. Никога около себе си не съм имала човек, който да говори на тази тема, да споделя подобни неща, за да може да ми светне някаква лампичка. От друга страна, имам себе си за интелигентен човек, аз познавам себе си и трябва да знам, когато нещо нередно се случва с мен, къде и как да потърся помощ. А лутането беше огромно!
Аз преминах през състояния, в които си мислих, че мъжът ми е виновен за това, което изпитвам, защото той не е правилният човек, че не е трябвало да се омъжвам, защото аз обичам свободата, обичам да пътувам, обичам кариерата си. Че не трябва да съм майка, защото това дете ще ме затвори вкъщи, ще съм много ограничена. През много тежки периоди и мисли съм преминала. Докато достигна до истината, че аз не съм различна. Вървя по нормалния път на живота.
Но страшното беше, когато започнах да говоря на темата. Ето тогава беше най-големият шамар, защото хората не са готови да чуват такива неща. Ние сме свикнали да си говорим колко прекрасен е животът. В работата ни какви неща се случват, в живота ни какви неща се случват. Дори да имаме проблеми, ние ги споделяме, но мисловно и вътрешно казваме, че това е период, ще отмине, мобилизирай се, стегни се и ще си ок.
На кого каза първо, към кого се обърна за помощ?
Бях малко бавна в този процес, мина страшно много време, явно много добре съм се прикривала и никой не разбра, че съм в депресивно състояние. Аз съм много усмихнат и позитивен човек, обаче от съпругa ми, в продължение на една година, започнах да чувам: „Аз никога не съм срещал толкова негативен човек!”. Освен негативните мисли, бях станала песимистична, нямах желание за нищо, бях мързелива. Всичко беше в разрез с това, което съм аз и така, както се помня и съществувах преди бременността.
Много е трудно да хванеш човек, че е в депресия. Но сега, минавайки през това, говорейки на тази тема, бидейки посланик на психичното здраве, аз мога да позная, когато някой има депресивно състояние. Но ти не можеш да отидеш и да му кажеш: „Ти си в депресия!”. Образоваността на тази тема е изключително важна. Защото ти самият можеш да си повлияеш, можеш да се извадиш от въпросното състояние, съответно с помощ, ако желаеш.
Депресията е временна и е лечима!
Сега не е както по времето на нашите родители, които са имали депресия и в продължение на 30 или 40 години вземат таблетки. Не ме разбирайте погрешно, не съм против медикаменти и всякакви други видове лечения, но те контролират проблема, те не го лекуват.
Виж още: Бременна и депресирана – възможно е и е нормално
А какво го лекува? Казваш, че сам можеш да се извадиш от дупката?
Това е най-трудният път, който трябва да извървим – пътят към себе си. Да разберем какви са нашите ценности, но не тези ценности, които са на обществото – аз трябва да завърша университет, трябва да работя, да създам семейство, трябва, трябва, трябва… Така, както е общоприето. А аз искам ли го? Това наистина харесва ли ми, необходимо ли ми е? Носи ли ми удовлетворение? И след 5-10 години къде ще ме заведе?
Звучи много абстрактно, но трябва да достигнем до нас самите и това, което наистина искаме. Ако ние сме в разрез с това, което вършим и това, което искаме, това, което нашето съществуване ни казва, тогава се получава стрес, напрежение, тревожност, агресивност. Защото ние не живеем в хармония с нас, с околните, със света около нас. Звучи страшно идеалистично. Но ако ние ходим на работа, която не ни харесва, може да доведе до депресивно състояние. Ако ние не сме сред природата и не се разхождаме, може да доведе до депресивно състояние. Ако ние сме в токсична връзка, може да доведе до депресивно или тревожно състояние, най-тежкото състояние на тревожността са паник атаките.
В един момент тези симптоми започват да се преливат. И се стига до момента, в който се случват често и започнат да се появяват без причина, т.е. може да нямаме стрес, но ние просто да получим паник атака. Нещата са много обвързани. Те започват там, където е имало разрез между нашето съществуване, между представата, която сме имали за нашия живот и нашата реалност.
Доказано е, че има девет причини за депресивно състояние. Две от тях са биологични – едната е, че недостигат химични процеси до мозъка и съзнанието ни, а другата е наследствена, когато се предава от поколение на поколение. Всички останали седем са причини, които ние сме си ги причинили. Ако погледнем статистиката е доказано, че 60% от случаите, на които лекари, психолози, предписват антидепресанти, медикаменти, не са били изобщо за антидепресанти. Те трябва да работят със себе си, със съзнанието си. Там вече можеш да потърсиш ментор, коуч, психолог, психоаналитик, да намериш пътя към себе си, защото живееш в разрез. Не са ти необходими таблетки, за да се възстановиш.
Преди обаче самата ти да успееш да пребориш депресията, минава един доста дълъг период. С раждането на сина ти настъпва голяма промяна. Как ти се отрази и как изглеждаше животът ти след края на бременността, когато се е очаквало всичко да се успокои?
Аз бях бременна в шести месец, когато се преместихме в Германия. Не знаех езика и родих там в болница, в която екипът говореше на английски. Раждането беше травмиращо. Престоят в болницата също. Този период не си го спомням с хубаво. Когато някой ме попита дали това беше най-щастливият ми период – ами не, не беше.
Проблем е, ако имаш очаквания. Защото аз имах очаквания, доста налудничеви очаквания, директно ще си го призная. Аз го приех като един проект, който ще го хвана, ще го свърша и всичко ще е наред, като проект в работата. Но този проект не се случваше. Моето дете не спеше, аз ставах по 20 пъти на нощ. През деня мисля, че трудно имаше 40 минути, в които спи. Всички казват: „Спи, когато и то спи!“. Само че то усеща, това дете усеща, че с мен нещо се случва, че аз не съм спокойна.
Беше ми трудно да се грижа за себе си, трудно ми беше да се грижа за детето. Бяхме в държава, в която нямахме приятели, нямахме познати. Аз си заминах за България, за да получа помощ. Обаче, когато си в депресивно състояние, ти си мислиш, че хората не те разбират, че не те възприемат, явно съм се и прикривала, защото никой не разбра.
Тръгнах да ходя на какви ли не курсове, какви ли не книги си взех, защото все още не си давах сметка, че съм в депресивно състояние. В един момент, аз изпитвах срам, когато разбрах, че имам депресия. Казах си: „Как е възможно да не съм разбрала, как е възможно да не знам, как е възможно да не ми е дошло наум?“. Но ти си толкова зает в съзнанието си, такава главоблъсканица имаш, такова напрежение, такава тревожност, че ти трудно можеш да изплуваш, особено, когато трябва и да се грижиш за едно малко същество, което не спи. Ти нямаш време затова, хормоните ти все още бушуват. Много елементи и емоции се преплитат. И е трудно, със сигурност. Но идват по-добри времена.
Виж още: 5 неща, които ме обогатиха като човек по време на майчинството.. и ме спасиха от депресията
Предполагам, че най-трудният момент е бил, когато си осъзнала, че би могла да нараниш детето си? Би ли ни разказала какво се случи след това.
Аз бях сама. Спомням си, че мъжът ми беше в командировка. Тръгнах да чета в интернет, да търся помощ, осъзнах, че не мога много да направя. Всички психолози бяха със запазени часове далеч във времето. Колкото повече четях, толкова повече се панирах, нивото ми на страх се покачваше. В този момент просто влязох и си взех много студен душ, оставих малкия, той плачеше.
Децата до такава степен усещат, той все още усеща, така че как да ти кажа, страшно беше. На следващия ден отидох при джипито си, защото в Германия не открих помощ, на която мога директно да отида, да се заявя и някой да ме поеме като случай. Той ми каза директно да започвам да вземам антидепресанти, защото детето ми е голямо, т.е. много време е минало и състоянието се е развило.
Аз започнах да вземам антидепресанти и трябваше да имам и психолог. Не можех да си намеря, заради огромния лист на чакащите там, затова се обърнах към България. Оттам тръгнах. Аз на терапия съм ходила и преди. Когато ръководиш големи проекти, зает си, ти търсиш странична помощ и в това няма нищо лошо. Дали ще е коуч, дали ще е ментор, дали ще е психолог, това е най-прекрасното нещо, което можеш да подариш на себе си. Извървяваш пътя към себе си, ти чуваш себе си, когато говориш.
Във въпросната ситуация аз разбрах, че нямам нужда от тези антидепресанти, защото мога да се справя сама. Спрях ги на двайстия ден и то ги спрях от раз, защото след тридесет и някой ден започват да действат, дотогава има наслагване и при мен не беше проблем.
Когато разбрах, че имам депресия на мен ми олекна. Защото аз най-накрая разбрах какво ми е!
Осъзнах, че това е вътрешна борба. Не беше лек пътят, защото, когато си в депресия, не можеш да се мобилизираш да правиш неща. При мен беше и депресивно състояние, в което аз качих 10 килограма след като родих. Беше ми много трудно да извършвам физическа активност, предпочитах да спя, да се крия, да съм на тъмно. А трябваше, за да мога да произвеждам серотонин по натурален начин, който се отделя 45 минути след физическа активност. Също преминах и на билкови таблетки.
Беше много дълъг път, той не е спрял. Но аз вече толкова добре се познавам, че когато имам такива часове на депресивно състояние или дни, които понякога са и от времето, понякога са от някакви събития, понякога са безпричинни, удрям спирачката. Два-три часа, половин ден ми трябва, да знаеш как да се обясниш. Нещо, което никога не съм умеела да правя преди, сядам и си вземам книга, и не правя нищо – но не правя нищо със съзнанието си и с физиката си.
Виж още: Бърнаут синдромът вкъщи – как са застрашени майките?
Колко време мина от онзи ключов момент за теб, когато синът ти е бил на 18 месеца?
Малкият в момента е на три години и малко.
Значи почти две години. Не малко време. Как се чувства Антоанета днес, след всичко преживяно и научено?
Изминала е един много дълъг път. Преосмислила е нейните ценности, желания в живота, кое е важно, пренаредила е приоритетите. Много работа има още! Особено, когато има желание и виждам, че темата, за която говорим и с теб днес, е като тема табу и има нужда от страшно много популяризиране.
Имаше много страхове, когато започнах проекта. Сега, в момента, страховете ги няма, благодарение на всички хора в страницата, защото видях че не съм единствената „луда”, защото аз наистина мислих че съм луда. Имаше и огромен срам, от това, че не съм разбрала какво се случва с мен.
Няма го вече съжалението – защо на мен, защо ми се случва, как по-бързо да мине. Но ми прави впечатление, че всички хора, когато са в подобни състояния, искат магическо хапче, хапче, което да вземат, за да излязат от депресията.
Кое беше твоето „магическо хапче”? Кое ти помогна на теб, за да излезеш от депресията?
Те са няколко. Аз бях започнала да се чувствам комфортно в ролята на мъченица. Беше трудно да изляза от зоната си на комфорт. Беше ми по-лесно да стоя на дивана и да гледам малкия около мен как играе, аз физически бях там, но не му давах особена стойност. Много ми беше лесно да бягам от отговорност, да се дразня, да бъда сприхава и всички останали неща, които са характерни за някое от лицата на депресията.
Нещото, което наистина ми помогна, беше желанието да бъда пак себе си. Аз исках да бъда предишната, в моя случай беше това.
Исках да се върна към онзи хъс за живот, желание за усмивка, за щастие, за комуникация. Толкова много ми липсваше, това беше и е толкова голяма част от мен, а тази част беше загинала, нямаше я. Беше една дупка.
Всъщност, образовайки се, тръгвайки на курсове, на терапии, оценявах самия факт, че го правя, това означаваше, че аз търся, не бях спряла. Намирайки начин да заявя себе си и състоянията си, приемайки, че аз не съм различна, че това, което ми се случва в момента, е част от мен. Не е някой друг, не е депресията, която е виновна. Това съм аз в момента и ако искам аз да се подобря, трябва нещо да направя, да предприема малки крачки.
И тук искам да каже нещо на всички. Ако семейството не ви разбира, ако партньорът не ви разбира, намерете място, където можете да говорите и да споделяте! Ако те не ви разбират, не означава че не искат или че са лоши хора. Просто най-близките ни отказват да приемат, че нещо лошо се случва с нас. Моят съпруг е англичанин и там се говори повече на темата, отколкото в други държави. Той е наясно, но въпреки това не видя признаците.
Също така проявявайте разбиране към себе си, удряйте спирачката, когато трябва, анализирайте, прекарвайте време сред природата и нещо много важно – не посещавайте места, където се напрягате! Ако трябва да се видите с приятелки, а знаете, че настроението ви не е ок, не отивайте, нищо, че сте поели ангажимент. Ако психическото ви състояние не го позволява, недейте да ходите! Не ходете на места, където ще се напрегнете. Търсете баланса и хармонията в себе си, за да можете да заредите малко батерията и след това, като заредите батерията, ще имате сила за въпросните събирания.
Спомена места, на които да споделяме и едно такова място създаваш самата ти. Как се роди идеята за страницата „Лицата на депресията”, към която днес има толкова голям интерес?
На моменти казвам, че е жалко, че има интерес – това означава, че хората имат нужда. Трудно се реших. Трудно се роди този проект. Аз хубаво говорих по темата, но говорих на хора, които са около мен, които мислих, че имат нужда, хора, на които съм преценила, че мога да споделя. Аз съм много отворена, не ми трябва много, за да си излея душата и да съм искрена.
Когато стартирах проекта, след две седмици исках да се откажа. Имах страшно главоблъскане, защото всичко, което говорих, започвах да го преживявам отново и потъвах толкова дълбоко. А това е един вид терапия, който наложих на себе си. Само че вместо да имам психолог или коуч, аз имах камера.
Записвайки първото си видео, може да се види обаче, че не гледам в камерата. Мъжът ми не разбира много български, пратих го само на него. Той ми каза: „Хубаво е да гледаш в камерата.”. Ама не можех да го запиша отново. Костваше ми страшно много да излея душата си по този начин. Имаше страхове какво ще кажат хората, какво ще кажат най-близките ми. Роднините ми въобще не знаеха, че аз съм била в депресия.
Стартирах въпросния проект, просто задълбавайки, ставайки сутрин да правя видео, усещах как не искам да го правя. Защото това, за което ще говоря, ще го изживея, ще го преживея, ще ме върне в същите моменти, а ние не искаме да се връщаме към лошото, ние го изтриваме, ние го забравяме. Разбрах защо няма подобна страница и защо хората не говорят, защото това изисква много усилия.
С времето се научих да отделям себе си от всичко останало. Започнах да гледам по-глобално на нещата. Ок, в момента имам депресивен епизод или тревожен епизод и колкото повече се анализираш, толкова повече можеш да се справиш със ситуацията, но на мен това ми отне време, това са месеци, това са години. Да познаваш всеки симптом, да познаваш как сега ще реагираш, какво ще направиш, къде да удариш спирачката, как да се погрижиш за себе си. Това всичко е образованост, която не ни дават в училище, не ни дават в работата.
Какво би казала на една майка, която днес чете нашия разговор и минава по сходен на твоя път, детето е край нея, но тя не може да се наслади. Или на някоя майка, която просто има труден ден?
Мили дами, вие правите най-доброто, на което сте способни в момента! Това е нещото, което вие можете да дадете в една трудна ситуация. Когато отделяте време за себе си, когато се грижите за себе си, вие ще можете да давате и повече, и повече. Но това е, което можете да направите в момента.
Никога не поставяйте под съмнение вашата любов към децата си! Вие правите най-доброто за този момент. Да, най-вероятно след време ще обвинявате себе си. Аз също съм го правила – че не съм го прегръщала достатъчно моето дете, че не съм го целувала достатъчно. Но съм дала най-доброто за периода, в който съм била и за емоцията, която съм имала. Когато сме в една друга ситуация, ние след това ще компенсираме, ще даваме любов, ще прегръщаме, ще целуваме и ще бъдем с деца си. Но за този период трябва да се погрижим за нас и правим най-доброто, което можем. Просто не го забравяйте и не се подценявайте!
Погрижете се за себе си! Ударете спирачката и планирайте време за вас. Не за вас с децата, не за вас със съпруга, а за вас. И тези срещи трябва да са планирани предварително, защото ние сме царици на това да отлагаме. Дори ако се налага, наемете детегледачка за тези два часа примерно, това ще ви се отплати!
__________________________________
На фейсбук страницата „Лицата на депресията” може да изгледаш видеата, в които Антоанета говори за признаците на депресивно състояние, на стрес и на тревожност, как стартират те и как да ги разпознаем.
Екипът ни благодари на Антоанета за откровения разговор и за всичките ѝ усилия като посланик на психичното здраве!
