Аз съм Кристина, на 45 години, от София. Родих първото си дете 4 месеца преди да стана на 40, а второто – само 5 месеца преди да навърша 45. Синовете ми се появиха на бял свят напълно естествено, противно на шансовете, които изобщо ми бяха дадени да забременея с тях.
Статистиката с категоричност твърди, че съм забременяла късно, но според мен самата – точно навреме.
Отчитам всички разумни доводи на медицината, но
въпреки това съм убедена, че е време жените да вдигнат стигмата върху късното забременяване, защото никой не дължи обяснение на обществото за собствената си утроба и обстоятелствата около личните си житейски избори.
Знам, че в своите 20 и 30, не бих могла да бъда майката, която съм на 40. Знам го, защото помня пътуването към настоящото ми Аз.
Виж още: От бърнаут до грижата за себе си – историята на Калина Петрова
Помня и абсолютно добронамереното „натискане” отвън. Помня, че този натиск ме караше все повече да мисля и по-малко да чувствам. А през годините винаги съм чувствала, дълбоко в себе си, че ще мога да имам деца. Без това да е било фиксидея и въпреки всички диагнози, с които успях да се сдобия в периода от първия ми цикъл до първото ми забременяване на 40.
Очакваното начало
Когато ми дойде за първи път, отново бях закъсняла, защото в съблекалнята преди физическо отдавна беше ясно, че повечето момичета вече са станали жени. Тъкмо да отдъхна, когато първата ми менструация бе факт, но тя реши да изчезне за цели шест месеца, в които майка ми взе нещата в свои ръце и ме заведе при някакво светило в „Майчин дом”. Нямам спомен да установи конкретни проблеми, но още помня травмиращото и супер неприятно унизително усещане от прегледа, който при девствени момичета се случва с ректално туширане.
Обещанията на медицината бяха, че всичко ще се нормализира, когато започна да водя полов живот. Това се случи, но очакването за регулиране на цикъла се стопи заедно с наивния прочит на романтичните отношения.
Когато половите взаимоотношения станаха редовни, а менструацията все така нередовна, в играта се намесиха противозачатъчните. Пих „Марвелон” почти три години, всичко се случваше по часовник до момента, в който го спрях. Аменореята с неясен произход отново бе на ход, с хормони в норма и никакви физиологични нередности. Понякога нещата влизаха в ритъм, а после отново идваше несигурността и обикалянето по видни столични гинеколози…
Надежда всяка тука оставете
В рамките на месец от един специалист съм получавала диагнози поликистозни яйчници и аденом на хипофизата, които после са били отхвърлени напълно от друг специалист. И така години уморително лутане в „Нещо не е наред”, докато един ден с партньора ми не се озовахме „с връзки” пред вратата на известен репродуктивен специалист в болница „Надежда”… и не получихме никаква надежда!
Шансовете ни за естествено забременяване се сведоха до един на милион, но за сметка на това се сдобихме с още диагнози – ановулаторен цикъл и инсулинова резистентност за мен, азооспермия за партньора ми.
Посъветваха ни най-любезно да не губим време и предвид напредналата ми възраст, директно да подадем документи на рецепцията за инвитро процедури.
Беше декември 2014, дни преди Коледа. Депресията бе пълна. Изведнъж шансовете ни бяха отнети с тежестта на професионалната категоричност и се нуждаех от няколко дни, в който да асимилирам ситуацията.
Наревах се. После събрах сили, поговорихме и дружно си дадохме време за промяна, след която, ако нищо не се случи, да направим стъпки за осиновяване на дете.
Виж още: Пътят към щастието – от много неизвестни до двете мечтани чертички
Новият път
Променихме хранителните си навици, вкарахме повече движение в дните и някои есенциални хранителни добавки. Направихме заедно и поотделно няколко детокс серии само на сокове, и в началото на юни 2015, само шест месеца след тежката диагноза и с напълно редовен цикъл, аз се прибрах бременна от Малта с първородния ни син Хари.
Знаех много добре кога точно съм забременяла, чувствах се в страхотна форма, но призраците от миналото подсъзнателно ме тормозеха, затова не се успокоих напълно докато д-р Иван Сигридов (бел.ред. – специалист по пренетална медицина и високорискови бременности), не потвърди, че всичко е наред и така бременността ми беше официализирана. Тя вървеше изключително леко – не спрях да се движа, работя и пътувам до самото раждане, което се случи напълно естествено и без упойка.
Второто чудо
И ако Хари беше изстрадан, планиран и чакан, то пет години по-късно – Кай влезе в живота ни като истинско чудо. У дома често се майтапим, че моята менопауза е вече на седем месеца.
След раждането и кърменето на първото дете, менструацията ми бе напълно редовна, затова, когато ми закъсня, а тестът за бременност беше отрицателен, реших, че започват възрастови хормонални промени… Докато не направих втори тест, който се оказа положителен.
В 10-та седмица бременността ми бе официално потвърдена и от ехографа. Половината от нея прекарах край морето, а
Кай се роди за 10 минути, буквално като тапа от шампанско, за да полее невъзможността с резултат от 2 на 0 за нас, за любовта.
Споделям историята си заради всички, които са били, са или ще бъдат в подобна ситуация. За да не забравят, че отвъд статистиката винаги стои вашата лична история, емоция и утроба, за която си струва да поемете отговорност, както и за собственото си здраве, а не да го делегирате в ръцете на някой друг, за който никога няма да бъдете нещо повече от статистика.
Извън статистиката
Знам какво си мислиш – това е изключение, късмет, чудо, и може би донякъде имаш право, но защо да не се случи и на теб? Ти също може да се окажеш щастлива статистическа грешка!
Важно е да подчертая, че съм дълбоко респектирана от жените, които прекарват години в очакване да прегърнат детето си, минават през тежки диагнози, изтощаващи тялото и душата процедури и съмнения в собствената си годност да бъдат майки!
Късната бременност обаче, не е непременно рискова по дефолт, с усложнения и никак не е задължително да завърши със секцио и невъзможност за кърмене. Нито слага знак на равенство с егоизма, само защото сме „закъснели” с „нормалната” възраст за раждане, и битуващото очакване, че няма да можем да отгледаме децата си.
Много неща не зависят от нас, но вместо загуба на енергия в невъзможността, за предпочитане е концентрация в това, което зависи лично от нас. Затова и предлагам няколко приятелски съвета на всички, които се борят със статистиката, в която са попаднали:
1. Правете любов, а не деца!
Винаги много ме е дразнил изразът: „Работим за деца”. Както и загубата на всякаква спонтанност и вторачването в детайлите от овулационните калкулатори, тестове и температура. Да, добре е да сме информирани, но така лесно се пропускат и разчитат сигналите на собственото ни тяло.
2. Успокой посоката на ума (доколкото можеш)
Това за мен ще рече без фиксация в „провала” след поредния отрицателен тест.
3. Взимай генерални решения не в състояние на страх, а на ЛЮБОВ.
4. Информирай се
Потърси специалисти-съмишленици, с които да търсите заедно първопричината и решението на проблемите, а не да потискате симптомите.
5. Помогни си и сама
Ако се налага помощ от репродуктивни специалисти, отдели време да свършиш и своята част от работата. Доколкото е възможно – осигури си повече часове с чист ум, храна и въздух. Попълни дефицитите на есенциални витамини и минерални в тялото си.
6. Концентрирай се в положителни примери по пътя към децата, и не го наричай борба!
7. Бременността не е болест
Ако вече си бременна, и възрастта те притеснява, въпреки липсата на патология, не забравяй, че това всъщност е най-естественото състояние за женския организъм.
8. Запиши се на подходящ курс за бъдещи родители заедно с партньора си.
9. Остани активна
Ако няма изрични препоръки – бъди в движение и следвай своя нормален ритъм.
10. Интересувай се, чети, задавай си въпроси, носи отговорност за себе си и бъди будна, за да направиш информирани избори.
А аз от сърце искам да благодаря на моята акушерка Олга Дукат за всеотдайното присъствие и за незаменимата помощ и подкрепа, не само по пътя към мечтаното раждане, но и към раждането ми като майка. Разбира се, и на на д-р Иван Сигридов, който решава уравнението на живота с усмивка и спокойствие, лекувайки причините, а не симптомите.
