Понякога съдбата ни отвежда далеч от мястото, където сме родени, за да ни покаже къде наистина принадлежим. Такава е историята на Хана – жена от Уелс, която заедно със съпруга си и тяхната 8-годишна дъщеря решава да започне нов живот в малко българско село. През 2019 година семейството купува своята къща тук, привлечено от красотата на природата, гостоприемството на хората и усещането за автентичност.
Днес Хана работи като графичен дизайнер и създава съдържание за социалните мрежи (можете да видите страхотни й видеа тук – в Инстаграм профилът й) , но най-много обича да разказва за живота си в България – за радостите и предизвикателствата на отглеждането на дете на село, за местните празници, които с времето стават част от семейния им ритъм, и за малките моменти, които я карат да се чувства истински благодарна.
В разговора ни тя споделя какво означава да избереш България не просто за място за почивка, а за истински дом. Как любовта към една страна може да промени посоката на целия ти живот.
Разкажи ни за вашия път към България – как открихте нашата старана и защо избрахте да живеете тук?
Хана: Първото ми посещение в България беше през 2018 г., по време на автомобилно пътуване из Европа, когато дъщеря ми Никс беше едва на една година. Това беше и първото ми излизане извън пределите на Обединеното кралство. Преди да стигнем България, която се оказа последната ни спирка преди обратния път, преминахме през редица градове – Париж, Мюнхен, Виена. Тук основно обиколихме района на Враца, а през София само минахме набързо.
Още с пристигането ме впечатлиха невероятната природа и сърдечността на хората. Българите показаха истинска любов към децата – местните баби се отнасяха към дъщеря ми сякаш е тяхна собствена внучка. Често ни канеха в домовете си, за да споделим салата и ракия – жест, който никога няма да забравя.
По онова време и аз, и съпругът ми имахме ярко оцветени коси, пиърсинги и татуировки, но никой не ни гледаше странно. Хората ни приеха като част от семейството си. Тази първа среща с България ме накара да се връщам отново и отново всяка година, докато любовта ми към страната растеше все повече. В крайна сметка именно тези пътувания ме накараха да взема решението да се установя тук.
И до днес всяка сутрин се будя с благодарност, че аз и семейството ми живеем този живот.
Кога и как усети, че България може да се превърне в дом, а не просто в място за почивка?
Хана: България започна да се усеща като истински дом още през първата година след като купихме къща тук. Това е моментът, в който вече не се нуждаеш от карта, защото пътищата са ти станали познати; когато познатите лица в ежедневието ти се превръщат в приятели; когато и другите започват да те разпознават и приемат.
С времето намерихме много приятели и всеки път, когато трябваше да си тръгнем, изпитвах тъга – липсваха ми мястото, хората, дори ароматът на летните вечери. Точно тези чувства направиха решението за окончателно преместване в България естествено и лесно. А сега, дори след години живот тук, продължавам да ценя малките, обикновени неща, които първи ме накараха да се почувствам у дома .
Какво в българската култура ви кара да се чувствате живи и щастливи – било то храна, музика, празник или прост жест от хората?
Хана: Народната музика и традиционните танци винаги докосват сърцето ми. Особено ме радва, че младите поколения пазят тези традиции живи.
Всеки път, когато видя хоро, усмивката просто се появява сама. Често ми се иска да се включа, но ми липсват стъпките – те сякаш идват естествено за всички останали, като наследство, вплетено в тяхната култура. Това за мен е истинска магия.
Има ли забавни, необичайни или наистина ценни неща в начина, по който възпитаваме децата в България?
Хана: Едно от първите неща, които ме разсмяха, е колко много българите държат децата им да бъдат добре завити – сякаш лекото настиване може да бъде опасно. Аз по-често се тревожа Никс да не прегрее.
Тя обича да тича боса, а съседката ни винаги пита: „А къде са ѝ обувките?“ . Съпругът ми е от Нова Зеландия, където е напълно нормално и децата, и възрастните да ходят боси, така че тази разлика ни се струва доста забавна.
Това, което най-силно ценя, е огромното внимание към децата тук. В детската градина и в училище дъщеря ми е добре обгрижена, храни се пълноценно, а празниците и инициативите за децата са многобройни и винаги с особена топлина.
Кои малки, ежедневни моменти от живота тук ви правят щастливи?
Хана: Истинското щастие идва от дребните моменти: разходките навън с дъщеря ми и нашите котки, когато си измислям смешни гласове за животните и тя се залива от смях. Или онези вечери, в които със съпруга ми просто седим навън, слушаме музика и се наслаждаваме на спокойствието.
Има ли български обичай или традиция, който вече е станал част от семейния ви живот?
Хана: Една от любимите ни български традиции е Баба Марта. С радост изработвам мартеници, разменям ги с приятели и с нетърпение чакам пристигането на щъркелите. Великден също заема специално място – боядисването на яйца и веселите „битки“ с тях са неповторимо изживяване, толкова различно от празнуването във Великобритания.
Дъщеря ви говори отличен български. Какво друго от нашата култура се надявате да възприеме?
Хана: Най-голямото ми желание е Никс да израсне с любов към българските традиции – танците, песните, занаятите. Тук виждам колко усилия се влагат, за да се запазят живи тези ценности, и това ме вдъхновява.
В Уелс, където съм израснала, подобна култура почти не се празнуваше – не беше модерна и не се смяташе за „готина“. Но в България традициите са в центъра на живота: фестивали, музика, танци, гозби. И аз искрено се надявам Никс да носи тази любов в себе си и да я предаде нататък.
Да чуеш историята на Хана е напомняне, че домът не винаги е мястото, където си роден – понякога той е там, където сърцето ти намира спокойствие, смисъл и радост в малките неща. България за нея и семейството ѝ не е просто точка на картата, а пространство, в което детето им расте сред природа, традиции и човешка топлина.
Историята ѝ е доказателство, че когато избереш да се вкорениш на ново място с отворено сърце, то започва да те променя и да те дарява с нови мечти. А понякога най-голямото вдъхновение идва именно от живота, който изглежда най-обикновен: село, дом, семейство и една дъщеря, която израства с два свята, но с едно голямо чувство за принадлежност.
