Все още не мога да повярвам как от ужаса на пандемията, буквално само за един ден, се събудихме в ужаса на реалност, в която говорим за война, ядрени ракети, бомбоубежища. И ако за много хора по света това е само разговор и стресиращ новинарски поток, за хората на Украйна, днес, това е ужасът, с който се будят и заспиват. Войната превзе тях и страната им, разкъса света им на малки парчета и ги принуди да се борят за своето оцеляване.
Всички ние, извън границите на Украйна, продължаваме да следим с недоумение случващото се и с надежда този ужас да приключи възможно най-скоро. Но как и кога това ще се случи, не знаем. И тази неизвестност, безсилието ни и тревожността за света такъв, какъвто го познаваме, се оказват доста смазващи за психиката ни. В последните дни нямам приятелка, с която да съм говорила и която да не ми е казала, че гледа новини и плаче, а понякога избухва в плач и без помощта на новините… Социалните мрежи изобилстват от разтревожени постове на майки, които не знаят как и дали изобщо трябва да говорят с децата си за войната… Попаднах и на не малко, които питаха дали хората са си подготвили чанта за спешни случаи и какво има в нея…
Аз такава чанта нямам, нито съм говорила с детето ми за война, защото е само на 4 години, но си поплаквам от време на време, гневя се, страхувам се, гледам в една точка с празен поглед, осъзнавайки собственото си безсилие. Знаейки обаче, че не съм единствената, която се сблъсква с подобни емоции, реших да се обърна към психолог в търсене на съвети за всички нас в навигирането на тези непознати емоции.
Детелина Стаменова е сертифициран психотерапевт, завършил юридическа психология и социология. Тя е и майка на две дъщери и освен професионални съвети, сподели и личния си опит в разговорите с тях за случващото се.
* Можеш да откриеш контакти на Детелина на нейния сайт, както и да прочетеш в блога ѝ повече по темите от психотерапията и психологията, които я вълнуват.
Избрах да се обърна към Детелина заради една нейна публикация в социалните мрежи, която дълбоко резонира с мен и ми даде спокойствието да се погрижа за себе си. Сякаш някой ме прегърна и ми каза: „Всичко е наред! Не е нужно да се чувстваш виновна, ако не се тревожиш 24/7″. Защото целият задушаващ новинарски поток (както и този на публикации в социалните мрежи) ме караше да се чувствам зле, ако не мисля постоянно за случващото се. Оказа се, че именно ежедневната рутина, е това, което може да ни балансира най-добре вътрешно. Преди да преминем към разговора с Детелина искам да ти споделя трите нейни съвета, които ме докоснаха най-силно и ми помагат всеки ден да не затъвам в собствените си натрапчиви мисли:
1. Набутайте в ежедневието неща, които ви правят щастливи, дори усещането ви да е, че хич не им е времето – дори да трябва да станете да направите палачинки в делничен ден. Правенето на неща, които ви правят щастливи, може да ви помогне да се почувствате по-добре.
2. Направете опит да балансирате извънредната ситуация, в която живеем – опитайте се да прочетете щастлива история преди да си легнете. Не е грях да потърсите нещо хубаво, за да може да минете през деня или в съня.
3. Ако заспивате трудно или сънувате кошмари, поговорете с близки, пишете, намерете си отдушник на мисли, дори да е бял лист. Със затворени очи се опитайте да се пренесете в лятото, когато всичко това ще е минало. Разгледайте хубавите си снимки, намерете стара книга, която ви е разсмивала и гушнете някого, когото обичате – дори да е любима играчка, партньор и дете.
Благодаря на Детелина за тези нейни думи! Настолното ми четиво в последните няколко дни! А ето и какво още каза тя по темата за тревожността и емоциите и какви съвети ни даде затова как да говорим с децата си за случващото се.
Виж още: Как да помогнем на хората на Украйна – кампании и организации, които да подкрепим
Детелина, какво би посъветвала всеки, който усеща напрежение, стрес, тревога в последните дни, но не знае как да се справи с тях?
Надявам се по-голяма част от читателите ви да се адаптират от първоначалния шок, поставен от военните действия и след това поставянето на руските ядрени сили в режим на готовност.
В определен смисъл няма нужда да се „справяме”, а да ги усетим, да видим накъде в миналото ни водят и да направим своите асоциации – на какво напрежение ни напомня, на какъв стрес, на каква тревога и след това да се опитате да видите кое е проработило и кое не.
Как да разберем, че може би имаме нужда да се обърнем към терапевт?
Следете съня си, следете усещането в областта на корема, понякога хората реагират и чрез дерматологични проблеми – както и тогава, когато неспирните мисли пречат повече от две седмици.
Социалните мрежи дават възможност на всеки да сподели мнението си, това по-скоро здравословно ли е или още по-натоварва?
Социалните мрежи дават фалшиви усещания – и едно от тях е например, че другите живеят по-добър живот.
Социалните мрежи, в момент като този, лесно се превръщат и в арена за дезинформация. Те са особено място и следва да се отнасяме към тях спрямо целите, за които ги ползваме, както и да прилагаме хигиенни правила при употребата им. Ако ни влияят зле – то значи не е нужно да прекарваме много време в тях, нито пък трябва да следим определени хора или да влизаме в излишни спорове.
А как да подходим, ако извън социалните мрежи се окажем на различни мнения с близки хора по отношение на войната?
Ситуацията е трудна и всеки може да сгреши под напора на емоциите си или да реагира необосновано. Включително и самите ние. Затова може би вариантът е като избора да не говорите за ковид например – просто не допускайте темата да развали отношенията ви с хора, които иначе са важни за вас.
Как ти говориш с децата си за случващото се и какво би посъветвала родителите, които искат да водят този разговор, но не знаят как?
С детето ми, което не е в училищна възраст, не провокирам разговор, защото не е нужно – в тази възраст се приема, че е добре те да бъдат инициаторите. С тийнеджърката започнах разговора за ядрената заплаха аз. Мисля, че по такива трудни теми родителят е по-добре да подготви детето си за това, което може да чуе в училище, за да има то информация от сигурен източник, какъвто мисля, че сме ние с баща ѝ.
Такъв разговор е труден, защото това, което се съобщава е плашещо, но я питах, за да мога да споделя и с теб и твоите читатели дали разговорът е бил полезен за нея – и ето какво ми каза тя:
„Сутрин си пускам новини. Виждам как на хората им е тъжно. По-добре да те е страх и да знаеш какво се случва, отколкото да се случи нещо и да не знаеш какво става. Така ще си още по-изплашен“.
Трябва ли ние да инициираме разговора или по-скоро трябва да изчакаме да ни попитат?
Зависи от детето. В случая, който ти описах по-горе, предприемам действия спрямо възрастта им. От друга страна също така е вярно, че едно дете може да не коментира, но да започне да се тревожи и да го е страх/срам да сподели с родител.
Затова съветът ми е да наблюдавате поведението на децата си и, ако има промяна в последната седмица, може вие да започнете разговора.
Освен с разговори, с какво друго можем да помогнем на децата да разберат по-лесно случващото се?
Някои деца не изпитват тревожност към случващото се. Някои от тях нямат интерес. На други им е любопитно и е добре родителят да установи дали за него случващото се не е по-травматично преживяване, отколкото за детето.
Но винаги с деца изглежда най-важното е те да знаят, че са важни за нас каквито са и че ще направим каквото можем, за да им дадем сигурност и спокойствие.
А как можем да помогнем на наши близки, които също се борят със стрес и тревожност?
Изслушвайте ги. Дайте им времето си. Това е безценно.
Виж още: „Децата попиват всички емоции на родителите си – говорете с тях спокойно”, съветват психолози
