В месеца на любовта обещано ще говорим за любовта, да, но не само за нейното красиво и романтично лице. Истината е, че често тя боли. Често отношенията с най-близките ни хора са тези, които най-много ни нараняват, от които учим най-ценните си, но и най-болезнени уроци.
Днес ще споделим с теб историята на една наша читателка, която пожела да остане анонимна. Публикуваме я в рубриката ни „От нашите читатели”, където всяка от вас е добре дошла да сподели своя опит и преживявания.
Разбираме желанието за анонимност и го приехме, защото осъзнаваме каква смелост се иска изобщо да напишеш тези думи. Да излееш душата и да кажеш на майка си всичко, което се е трупало в сърцето ти години наред. Връзката майка-дете трудно може да се опише с думи. Тя започва още в утробата и продължава през годините да формира в детето, а и в майката толкова много емоционални пластове. Разгръщането им години по-късно, изглежда сякаш невъзможно. Понякога обаче, освобождаването от товара може да започне именно върху белия лист, където думите се изливат като река, а с тях и цялата горчилка…
Виж още: Как да спрем да избухваме с децата
„Смята се, че връзката с майката е най-силната, най-чистата любов, която може да съществува. Какво става обаче, когато на практика това не е така? Това е разказ за моите трудни взаимоотношения с майка ми, които и до днес са един безспирен водовъртеж от емоции. Защото в месеца на любовта е важно да се говори не само за тази окриляваща любов, която си избираме, но и за онази, която е трудна и често оставя негативен отпечатък върху нас.
Да започнем с малко семейна предистория – майка ми и баща ми са разведени от повече от десетилетие. Никога не съм искала да предпочитам единия родител пред другия, но уви, везните винаги са клонели към баща ми. С годините разбирам все повече гледната точка и на майка ми, но нашите взаимоотношения са обречени да бъдат измъчени.
Съзнателно, за мен, конфликтите с нея започнаха, когато влязох в пубертета. Тя е строгият родител, лошото ченге. Още тогава налагаше правила, които се различаваха от правилата за моите приятели. Не ме пускаше да се прибирам сама от училище, диктуваше как да се обличам, какво да ям. Вкъщи никога не се говореше открито за нищо, затова и бях абсолютно неподготвена за първия си менструален цикъл. А когато той се появи, тя ми купи торта и ме поздрави, че вече съм жена, без да ми даде каквато и да е допълнителна информация. Сексът също винаги е бил тема- табу, нещо, от което трябва да се срамуваме.
За мой късмет, пубертетът ми съвпадна с възраждането на интернета, затова не беше трудно да си набавя нужното знание от други места. Горе-долу по същото време започна и мисията на майка ми да „ме вкара във форма”. В главата ми се създаде ясната представа, че съм прекалено дебела, че нещо с мен не е наред, че не съм нормална. Тази нейна така любима дума – „нормален” – мярката ѝ за всичко в този живот. Пагубно е за толкова млада и крехка детска психика да трябва да се сблъсква с подобни криворазбрани идеали в собствения дом. Започнаха се консултации с диетолози, тежки диети, постоянни сравнения и коментари от нейна страна как приятелките ми са по-слаби.
Виж още: Какво се крие зад гнева на майката и как да се справим с него
Ако я питате нея, тя всичко прави за мое добро. Един вид мотивация, за да се развивам към по-добро. Но това, което се случваше вътре в мен, може да се опише единствено и само като една тъмнина, ставаща все по-голяма и постоянна. Защото
съзнанието ми отказваше да приеме, че собствената ми майка прави неща, от които ме боли душата, но дълбоко в себе си знаех, че не е редно да се чувствам под такъв натиск от нея. Отне ми години терапия, за да разбера, че чрез мен, тя се опитва да поправи всяка една от грешките, които смята, че е направила.
Звучи много просто, нали? Уви, комплексността на това прозрение е крайният резултат от много работа по мен самата, по моята психика и моето разбиране за света.
И дори сега, когато знам, че това е в пряка връзка с нейния емоционален багаж, аз продължавам да не вярвам, че заслужавам любовта на околните, защото не отговарям на наложения от нея идеал за красота. До ден днешен търся начини да се докажа на близките си, правя им спонтанни подаръци, непоискани услуги, само и само, за да съм сигурна, че ще обичат „такава като мен”. Но как се пречупва навик, който е засят в теб още в невръстна детска възраст? Как да повярваш, че някой те обича заради самата теб, ако собствената ти майка ти е казвала, че „дори таксиметров шофьор няма да се омъжи за теб”?
Всяка проява на индивидуалност от моя страна, е резултирала в неодобрение от страна на майка ми. Всеки мой опит да ѝ се докажа, че заслужавам нейната похвала, е свършвал в смъмряне. Никога няма да забравя как ѝ споделих, че съм приета в университета на моите мечти, а тя, вместо да ме поздрави, ме посъветва да се обадя, за да ми го потвърдят, защото трябва да е станала някаква грешка.
С времето загубих желанието си да ѝ разказвам каквото и да е. Прекалено рисковано ми се струваше, защото тя често използва най-големите ми несигурности срещу мен. С всяко следващо разочарование, което изпитвах от майка си, започнах да се отдръпвам от нея. Спрях да ѝ споделям лични неща, не я търся за съвети, крия от нея всяка информация. Това е едновременно освобождаващо, но и обременяващо. Тя не ме познава. Никога няма да знае какъв човек съм, какво съм постигнала. Но нейното съзнание до такава степен е разочаровано от факта, че не съм изпълнила нейния план за мен, че каквото и да правя, то никога няма да е достатъчно.
Въпреки това аз никога няма да спра да търся майчиното одобрение. Като всяко едно дете, макар и пораснало, за мен е важно родителите ми да се гордеят с мен. И докато баща ми не спира да ми го повтаря, и до днес не съм чула майка ми искрено да ме похвали за нещо. А ако все пак се изпусне и покаже минимална възхита, то тя винаги е съпроводена с учудване и съмнение – „Ама ти ли го направи наистина?”, „Тези хора наистина ли са дошли да видят теб?”, „Е, не е лошо, ама…”.
Колкото и да се опитвам открито да говоря с нея за всички тези неща, тя отказва да ме разбере.
За нея не е приемливо детето ѝ да си позволява такъв директен разговор, защото е научена, че родителите трябва да се третират с уважение, а не да ни бъдат приятели.
Започвам дори да си мисля, че за нея е невъзможно да комуникира открито. Едно от най-силните оръжия на майка ми е мълчанието. Тя обожава да ме наказва с мълчание. Съзнателното нежелание да разрешиш конфликт е едно от най-обидните неща, които можеш да причиниш на някого. Същото мълчание прилага и тогава, когато очаква нещо конкретно да бъде свършено от теб, но вместо да изкаже ясно желание, тя очаква ти сам да се сетиш. Защото „така е нормално”. Защото, ако на теб ти пука истински за нея, то тогава трябва да можеш да четеш нейните мисли.
Виж още: За депресията и майчинството от първо лице своята история споделя Антоанета Лейдъм
Излишно е да казвам, че това беше една от основните причини бракът ѝ с баща ми да се провали. Нито аз, нито той отговаряме на нейните високи изисквания. Ние сме слаби, че споделяме, слаби сме, че сме искрени и раними. Но в един брак не е редно да си открит към партньора си, не е редно да му споделяш за проблеми или да плачеш. Поне това е съветът, който получих от нея.
Израстването ми в личност, винаги ми се е струвало голям късмет. Нещо сравнимо с цъфтежа на някое цвете през зимата. Имах всички предпоставки да стана като нея. Да приема нейния начин на живот като единствения правилен. Въпреки това аз не съм като нея. Дори бих казала, че сме коренно различни. Но белезите са там и винаги ще бъдат. Колкото и често да ходя на психолог, аз никога няма да залича напълно спомена от раните, които ми е нанесла. Една грешна дума от близък човек, дума, която майка ми е използвала в друг контекст, отключва в мен епизод от миналото. А как можеш да избягаш от собственото си минало?
Откакто станах майка, все по-съзнателно се опитвам да бъда добър пример за детето си. Искам то да расте безгрижно, смело, щастливо и със самочувствие. Да, със сигурност ще правя грешки, но съпругът ми ми каза нещо, което много ме успокоява –
„Когато направиш грешка, но я осъзнаеш, съжалиш за нея и започнеш да я анализираш, то тогава тази грешка става обратима. Безразличието за емоционалните щети, които нанася един лабилен човек с действията и думите си, е истинският проблем.“
______________________________
* Очакваме с нетърпение и твоята история! Ще се радвамe заедно да я разкажем и да вдъхнем надежда на всички мамми, че не са сами с чувствата и мислите си. Пиши ни на mammi.info@gmail.com!
